Фридрих Герстекер: Във водите на Ред Ривър

Рио Рохо или Ред Ривър е един от онези големи притоци на Мисисипи, който, идвайки от Скалистите планини, носи водите си през необятните прерии чак до низината на Мисисипи. На известно разстояние образува границата между щатите Луизиана и Тексас и на територията на Луизиана се влива в Мисисипи, бащата на реките. След като Ред Ривър достигне гористите райони, тя тече още стотици мили между ниски, доста често блатисти брегове, през земи, които все още в по-голямата си част представляват дива пустош, където мечките и ягуарите оставят следи и където могат да бъдат обработвани само онези крайбрежни ивици, които са разположени по-нависоко и не са изложени толкова много на наводненията.

Но човекът е упорито същество, а пък американецът е най-упоритото и издръжливото от всички, особено когато става въпрос за печелене на пари. При това той не признава трудностите, създавани му от терена, не се спира нито пред негостоприемните блата с техните изпарения, носещи опасност от треска, нито пред буйната река, оставила белези по крайбрежните дървета докъде и колко често е наводнявала околната низина, нито пред пущинаците, през които няма даже и една пътечка, която да води до някое човешко жилище. Всичко това не може да го изплаши, нито да му попречи самият той да си построи жилище на някое такова място, за да извоюва от гората средства за своето съществувание.

Докато по Ред Ривър все още не пътуваха параходи, онези диви и девствени райони бяха оставени на спокойствие. Наистина по по-високите места възникваха плантации и малки градчета, които товареха на лодки своите селскостопански произведения и ги изпращаха на Юга. Обаче блатата все още бяха предоставени на дивите животни, на алигаторите и на москитите.

Но появяването на първия параход бързо промени нещата. Параходите се нуждаят от дърва за поддържане на огъня в своите котли и предпочитат да заплатят за тях твърде висока цена, отколкото да спират на брега и с огромна загуба на време тепърва екипажът им да започва да сече и цепи дърва. На мнозина американски пионери не им бе възможно дълго да устоят на подобни примамливи условия. Те заприиждаха с лодките си навсякъде по ниските речни брегове, с брадва в ръка си извоюваха сред тръстиката и гъстите трънаци достъп до старите горски великани, отсичаха ги, а после ги нацепваха и струпваха добре подредените цепеници на брега.

Построяваха жилищата си много бързо. Ниският блокхаус ставаше готов за няколко дни. А що се отнася до реката, то лодката на дърваря лежеше пред вратата му и ако някой път реката придойдеше твърде много, което може би после дълги години не се повтаряше, той просто сядаше в лодката си и се отправяше надолу по реката към най-близката по-висока част на брега.

Но по този начин се заселваха в пустошта не само самотни хора, някои от тези жилави натури, привикнали на подобен начин на живот, се показваха дотам лекомислени, че взимаха със себе си даже и семействата си. Нещастни бледи жени и слабички дечица с изпити лица биваха принуждавани да живеят на такива места, където действително много често съжителствуваха само с алигаторите, водните змии и безбройните рояци насекоми. Но какво от това, че през три четвърти от годината те лежаха тежко болни от треска, и то в онези девствени и диви райони, където изобщо не можеше да се мисли за някаква лекарска помощ, щом мъжът печелеше пари, много пари, често по пет-шест долара на ден! И когато спестяваха малък капитал, те се преселваха на по-здравословна и хубава земя, където оставаха завинаги. В тази мисъл търсеха утеха, а онези, които междувременно умираха, биваха заравяни в блатистата земя, за да изчакат там настъпването на мечтания по-добър живот.

Точно в такава дървена къща живееше един фермер, преселил се тук от Кентъки, за да „забогатее по-бързо“. Впрочем с погледа на познавач той си бе избрал от брега песъчлива земя, разположена малко по-нависочко, която сигурно е била нанесена тук от прииждащата река, и върху нея бе построил къщата си. Затова пък низините наоколо бяха толкоз по-дълбоки, а дървета растяха в изобилие, тъй, че този работлив човек, заселил се тук, бе спестил за две години вече доста суха пара, добре скътана в неговото сандъче. След още една година той щеше да може да напусне блатата и да се пресели на север в планинската част на Арканзас.

Семейството му се състоеше от жена и четири деца, най-голямото от които бе момче на четиринайсет години и вече можеше здравата да му помага, както и млад негър на шестнайсет години, купен миналата година от един капитан на параход.