Фридрих Герстекер - Във водите на Ред Ривър

С нямо отчаяние Хендерсън видя как рухва последната им надежда за спасение и макар че със силата на отчаянието всички отново се заловиха с възстановяването на сала, самата река нямаше вече никакво намерение да им го позволи. Все повече и повече дървета се спускаха надолу. От дълги години реката не бе достигала толкова високо ниво и всички повалени или отсечели дървета, намирали се над досегашния й обсег, бяха повдигнати от водите й с дива злоба и понесени надолу из нейното корито. Едва-що салът бе станал по-голям, когато нови спускащи се дървета пак се блъснаха в него и вече го разкъсаха напълно.

А реката все още прииждаше. През последните часове мъжете стояха до под мишниците във вода. Тя заля и масата във вътрешността на къщата и се наложи жената и децата да бъдат качени върху покрива. Когато отделни тежки дървета се блъсваха в къщата, тя се разтърсваше вече цялата. Колко ли дълго можеше все още и тя самата да устоява на страшния напор на водата? И какво ли щеше да стане с тях през нощта, през ужасно дългата нощ?

Слънцето вече клонеше към залез, а нещастниците отчаяно се взираха надлъж и шир по разбеснялата се река, която може би щеше да стане техен гроб още в следващите часове! От всички страни ги заобикаляше необятна пустош от разлюляна вода. На няколко дни път наоколо нямаше никакво селище, откъдето можеха да очакват помощ, а по обед надолу по реката се бе спуснало само едно-единствено кану. Но то се придържаше към отсрещния бряг, не обърна никакво внимание на виковете им за помощ и тъй бе натоварено с хора, че ръбовете му едва-едва се подаваха над водата.

Когато отмина, всичко остана безмълвно и тихо. Водни птици прелитаха, свистейки с крила, или на големи ята се носеха по вълните, като си играеха и се гмуркаха във водата. Това бяха единствените живи същества, които видяха, и гибелта им изглеждаше вече неизбежна.

— Слушайте! — извика внезапно жената, като се полуизправи на несигурното си място. — Какво беше това?

— Параход! — изкрещя мъжът, който няколко мига с болезнено напрегнато внимание се вслушва в разнеслия се шум. — Параход, който се спуска отгоре! Хвала на бога, вечна слава и хвала на бога, той ще ни спаси!

От очите на силния и кален мъж потекоха сълзи.

Все по-близо и по-близо се чуваше шумът на изпусканата с пухтене пара. Действително беше един от двата парахода, който се приближаваше бързо, носен от течението, и ето… ето че в този миг той излетя иззад завоя на реката. Обаче се насочи към отсрещната страна, за да избегне, доколкото бе възможно понесените от течението дървета. Нещастните хорица, които до един бяха потърсили вече спасение на покрива, със страхлива припряност заразмахваха кърпи или кой каквото можа набързо да смъкне от тялото си, докато пък Хендерсън изкърти намиращите се над вратата шини от покрива и измъкна все още сухата си пушка, намираща се на две трупчета точно над входа.

Изстрелът силно проехтя над кипналата река и застрашените от гибел хора заликуваха:

— Хвала на бога! Видяха ни! — понеже когато параходът се намираше точно срещу къщата, носът му се изви към тях. Камбаната заби, давайки сигнал, че се канят да спрат, и нещастниците най-сетне видяха да идва помощ в ужасната им беда.

Параходът се казваше „Черния ястреб“. Негърът го бе разпознал още по шума. Сега той се опитваше да пресече течението по най-краткия път, обаче многобройните дървета, влачени от реката, бяха силно повредили колелото на левия му борд, а освен това и машината не бе достатъчно мощна, за да се пребори с течението. Докато параходът, насочвайки се към левия бряг, се извъртя напреко на реката, течението го отнесе на доста голямо разстояние, тъй че по-надолу той се видя принуден да извие нос срещу реката, за да се върне.

В същото време нещастните хора с мъчително напрежение наблюдаваха придвижването на парахода, който бързаше да им се притече на помощ и в този момент бе достигнал техния бряг, доколкото му позволяваха носените от водата дървета. Обаче щом се опита да навлезе между тях, колелата се озоваха в такава опасност, че машината отново трябваше да преустанови работата си и течението започна да го отнася все по-надалеч и по-надалеч.

Но ето че капитанът се опита да се изкачи по реката, като мине от външната страна на носените от водата дънери, които образуваха истински огромен пояс, широк около петдесет крачки, и насочвайки носа на парахода право срещу течението, капитанът изкрещя на клетниците нещо от горната палуба… ала те не можаха да го разберат. И отново един стар дънер с все сила се удари в блокхауса и макар че той и сега издържа, по бавните люлеещи движения бедните хорица разбраха, че водата започва да повдига долните помещения.