Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Грег едва бе слязъл от колата, когато задната врата на мисис Ван Влийт изскърца. Беше излязла на задната веранда по халат, с коса, прибрана под мрежичка.

— Кой е? Грег? — извика тя с треперещ глас.

— Здравейте, мисис Ван! — поздрави я Грег както обикновено.

— Боже мой — каза тя и отвори мрежестата врата на верандата, за да го види по-добре. Стоеше с единия крак на долното стъпало, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Добре ли си, Грег?

— И още как! Това е баща ми. Мисля, че се познавате.

— Добро утро — поздрави го разсеяно тя.

— Добро утро, госпожо.

— Къде беше, Грег? — попита мисис Ван Влийт.

— Ами… — Грег направи няколко крачки към нея и спря. — Имах амнезия, мисис Ван. Няколко седмици. Ще си поговорим по-късно. Страшно бързам да се прибера. — Махна и с ръка и се отдалечи.

— Беше ли в реката, Грег? — извика тя след него, като продължаваше да стои с единия крак на стъпалото.

— Бях. Но не за дълго. Бутнаха ме вътре. По-късно ще се видим, мисис Ван. — Мъчеше се да отвори портмонето с ключовете. Портмонето и двете снимки на Джени в портфейла бяха единствените вещи, които не бе изхвърлил. — Не съм забравил за наема, мисис Ван — каза той през рамо. — Качвай се, татко. — Грег отвори вратата и двамата се заизкачваха по стълбите. Вратата на Грег беше от лявата страна на площадката. Влезе в стаята и вдигна единия прозорец. — Сядай, татко.

Кафеварката беше на печката и когато Грег я разклати, забеляза, че вътре е останало кафе. Докато я миеше, видя на етажерката пред себе си, до кутията с кафе, неотворен пакет „Кент“. Грег се усмихна. Беше го оставил там предвидливо, но толкова отдавна, че беше забравил за него. Де да имаше, и някоя скрита бутилка, но знаеше много добре, че няма. А и баща му сигурно щеше да измърмори нещо, ако надигне шишето.

— Кафето ще стане след малко. Но няма нищо за ядене. И да е останало нещо в хладилника, няма да е много прясно.

— Не се притеснявай, Грег. — Баща му седеше на леглото, приведен напред и със сключени в скута пръсти.

— Искаш ли да си полегнеш, татко?

— Може.

Грег влезе в малката баня без прозорци, запали лампата и си изми лицето и зъбите. След това си съблече ризата, натърка с пяна небръснатото си от три дни лице и се избръсна.

Баща му продължаваше да мълчи с мрачен израз дори когато седнаха да пият кафе.

— Съжалявам, че те разкарах чак дотук, татко — каза Грег.

— Няма нищо. Да не забравиш, че трябва да се обадиш в полицията най-късно в шест часа. Искат да знаят къде си.

Грег кимна.

— Добре, татко.

Телефонът иззвъня и сякаш нещо експлодира в ушите на Грег. Нямаше представа кой може да бъде, кой щеше да бъде и когато вдигна слушалката, усети как го избива нервна пот.

— Ало?

— Здравей, Грег — каза твърдият глас на Алекс. — Току-що ми се обиди хазяйката ти. Каза ми, че си се върнал.

— Да… аз…

— А аз се обадих на полицията в Ритърсвил. Не бях сигурен, че знаят. Защото хазяйката ти не знаеше нищо. — Гласът му беше безизразен и студен, както винаги когато беше ядосан. — Казаха ми, че са те пипнали в Лангли.

— Да. Имах… как да ти кажа… доста време бях в амнезия.

— А, така ли? Доколкото разбрах от полицията, доста си загазил.

— Слушай, Алекс…

— И аз подочух нещичко, може би не всичко. Радвам се, че си жив, но ако знаех, че през всичкото това време си се забавлявал в Ню Йорк…

— Как така „забавлявал“?

— Ами от полицията ми казаха за онази жена. А през това време аз си мисля, че или не си жив, или може би сърцето ти се къса от мъка по Джени. И след това разбирам…

— Алекс, ако ми дадеш възможност да си поговорим очи в очи…

— Мислех, че може би си умрял, но бях сигурен в едно — че държиш на Джени. А и за бога, всичките тия куршуми…

— Ти какво, морал ли ми четеш? Ти самият да не би да си бил светец на двадесет и осем години?

— Грег, ако това е шефът ти… — Баща му беше станал и се мръщеше неодобрително.

— Желая ти успех, Грег, но се обаждам да ти кажа, че вече не работиш при мен — да не би да си си въобразявал нещо друго.

— За бога, Алекс!

— Не мога да позволя името ми да се забърка в такъв скандал. Мислиш ли, че хората в района, които ме познават и познават и теб… Нямам желание дори и да разговарям.

Грег си го представи как говори от телефона на стената в кухнята, а през това време жена му седи на масата с цигара и чаша кафе и кима одобрително.

— Добре, Алекс, няма да споря. Но имаш ли нещо против да си поговорим?

— Мисля, че имам. Няма смисъл. Ти ме разочарова, Грег, с много неща. Мислех те за човек, на когото мога да разчитам. А ти заряза двете най-големи поръчки на сезона, ако си ги спомняш — плажното масло и… Може би трябваше да те чакам да ми се обадиш, за да наема човек за тях, така ли?