Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— И освобождаването ти щеше да струва пет пъти повече, ако докторът беше умрял — добави баща му. — Чух, че е много вероятно да умре.

— Добре, татко, но той…

— Не мога да те разбера, Грег. Нито аз, нито майка ти. Не можем да те разберем.

— Добре тогава, ще ти кажа! — викна Грег. — Той уби момичето ми. Разбра ли? Опита се да убие мен. Той е ненормален. Той е…

— Кой?

— Как кой? Форестър! Робърт Форестър! За бога, татко, да не мислиш, че съм мръднал?

— Добре, добре. И аз предположих, че става дума за Форестър — каза баща му неспокойно и Грег го погледна.

Беше около педя по-нисък от Грег и макар да бе само на петдесет и шест години, изглеждаше доста по-възрастен. Изопнатото лице, приведените над волана рамене издаваха напрежението, което бе преживял. А и напоследък страдаше от бъбреци и болки в гърба. Косата му бързо побеляваше. Още сега работеше на половин ден и Грег знаеше, че се е примирил с бързо приближаващата старост. Работеше като районен контрольор в една фирма, притежателна на складове.

— Оттук наляво — каза Грег. Щяха да минат по най-краткия път до Хъмбърт Корнърс.

— Форестър се е опитал да те убие? Искаш да кажеш, при реката? — попита баща му.

— Да. Така беше — каза Грег и запали последната цигара от пакета. — Бутна ме в реката и ме остави във водата. Едва излязох. Всичко това го казах на полицията. — Историята вече го отегчаваше, макар да бе почнал да си вярва, че е станало именно така. Имаше чувството, че каквито и въпроси да му задават, както и да го разпитват, дори и да го изтезават, няма да се отметне от версията си.

— Значи не е вярно, че те е измъкнал. Така пишеше във вестниците.

Грег се изсмя.

— Вестниците! Те се написали това, което е казал Форестър. Разбира се, че не ме измъкна. Чакай да ти кажа. В Ню Йорк се запознах с бившата му жена.

Грег започна да говори за бившата жена на Форестър, разказа на баща си колко била добра, интелигентна и хубава, как го предупредила да се пази от Форестър, как му дала пари, за да може да се укрие, защото това бил единственият начин да пипнат Форестър — изразът на Грег беше „като се привлече вниманието на хората върху него“, — тъй като той бил от онези психопати, дето не правели нищо, за което да се захванеш, а просто обърквали живота на другите, по думите на Ники.

— Виж как докара Джени до самоубийство. За бога, татко!

— Мисля си — каза баща му, — че ако нарочно те е бутнал в реката…

— Нарочно беше.

— … ако те е бутнал в реката, за да се удавиш, можеше да отидеш в полицията и да им го кажеш.

— В полицията можеше и да не ми повярват, татко. А и аз… да, нападнах го. Вече си го признах. Исках да го набия. Да си премерим силите — честно и почтено, по мъжки. Форестър грабна една цепеница и ме цапардоса по главата. През цялото време се опитваше да ме набута в реката. А щом успя да ме натика вътре и реши, че ще се удавя, си плю на петите.

— Колко време стоя вътре?

— Не знам. Не повече от пет минути може би. Когато излязох и тръгнах по пътя, бях все още като замаян. Затова и оставих колата си. Дори не си спомням да съм я видял. — Грег разказа на баща си как изпаднал в амнезия, как се отправил към Ню Йорк, защото там живеела бившата жена на Форестър, а тя била проявила голямо разбиране, когато той й казал по телефона, че Форестър най-нахално му отмъкнал Джени. След това му разказа как Форестър надничал през прозорците на Джени — той самият си го бил признал, а и Джени била казала на Сузи Ескъм.

Баща му изцъка с език и поклати глава.

— Не казвам, че Форестър е постъпил добре — каза той и тук Грег го прекъсна, защото бяха стигнали Хъмбърт Корнърс и трябваше да завият. Баща му бе идвал един или два пъти в апартамента му, но не помнеше пътя или попе тази сутрин не го помнеше.

— Исках да си купя цигари, а проклетите магазини са затворени до един — промърмори Грег.

През клоните на дърветата по улицата вече се спущаха лъчите на топлото жълто слънце. Колко хубаво беше да види отново старата позната улица! У дома! Грег седна на ръба на седалката.

— Следващата къща отляво с издадения бял прозорец. Завий в алеята. — Колата подскочи върху бордюра, навлезе в чакълестата алея, отделяща къщата на мисис Ван Влийт от гаража, над който се намираше апартаментът му, и изведнъж някакво лошо предчувствие, страх и усещане за празнота обзеха Грег. Ужасяваше се от предстоящия разговор с мисис Ван.

— Какво казва мама?

— Нищо, радва се, че си жив и здрав — отговори баща му с уморен глас и дръпна ръчната спирачка.