Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Как не! Тя искаше да остана в Ню Йорк. Тя… тя сигурно се е уплашила, за да каже такова нещо.

— Вие сте абсолютно прав — уплашила се е. Тя ви е помагала и ви е подстрекавала… А, по дяволите. Е, Уинкуп, мисля, че този път наистина ще ви повярвам. Но тя каза, че не ви е никаква приятелка и че е искала да си вървите вкъщи.

— Ха! — Грег направи рязък жест, при което цигарата изхвръкна от пръстите му. — Тя въобще не искаше да си тръгвам от Ню Йорк. Но Форестър дошъл при нея и й казал, че според него тя знае къде съм, и затова ми каза да се махна от Ню Йорк и ми даде още малко пари.

— Хм. Тя каза нещо съвсем различно. Нарече ви скитник и пройдоха.

— Виж ти! Тя спа с мен — каза Грег. — Два пъти.

— Така ли? Това е интересно. Може би. Но без значение. — Липенхолц тръгна срещу него, с ръце в задните джобове под сакото. — А какви са отношенията ви с мистър Юрген? И той ли ви е приятел?

— Да — отговори Грег, без да се колебае.

— Приятно му е, че спите с жена му, така ли?

Грег мълча около две секунди, през които се опитваше да измисли отговор, но Липенхолц му обърна гръб и започна да говори с един от цивилните. Дръпнаха Грег да стане. Говореха, че трябвало да го затворят за тази нощ. Позволиха му един телефонен разговор и най-напред Грег помисли за Ники, след това обаче реши да се обади на родителите си. Ще ги помоли да намерят пари, за да го освободят под гаранция.

Двадесет минути по-късно Грег лежеше по корем върху тясното и твърдо легло в килията си. Беше сам. В килията беше тъмно, с изключение на триъгълника светлина, която проникваше чак от коридора, от другата страна на дебелите решетки. От една от килиите — може би съседната — се чуваше силно хъркане като на човек, който е препил. Грег притисна лице до грубото одеяло и в ушите му отново прозвуча разговорът, който току-що бе водил с родителите си. „Как можа?… Защо, Грег?“ Отново прозвуча пискливият глас на майка му, която почти извика от радост, когато чу гласа му. Попита: „Добре ли си, скъпи? Нали ти няма нищо“, а после: „Как можа?… Защо, Грег?“ Като че ли Грег можеше да обясни по телефона защо, и то когато около него стояха половин дузина ченгета и го слушаха. Дори не му позволиха да се обади от автомата на участъка, ами трябваше да говори от телефона, от който Липенхолц беше разговарял с Ники. „Аз имам приятели, мамо, стига си се притеснявала! — изкрещя тогава Грег и ченгетата избухнаха в смях. — Имах амнезия!“ — След това изуменият студен тон на баща му, така добре познат на Грег — тонът, с който баща му говореше винаги когато беше побеснял от яд, тонът, след който идваше коженият ремък, когато Грег беше дете, и лицето на баща му се изкривяваше от ярост. „Ще дойда веднага щом успея, Грег.“ Сега баща му беше точно в такова настроение, но независимо от това ще намери пари. Ще разбере каква сума е необходима, за да го освободят под гаранция, и ще я осигури колкото може по-скоро, дори още тази вечер, помисли си Грег, защото според него няма по-голям позор от този да лежиш в затвора. Грег се изви и захапа одеялото със зъби. И шефът му Алекс сигурно ще се направи на много добродетелен и праведен. Нека го ругаят, нека го корят, какво го интересува? Не беше сторил нищо, за да го тикнат в затвора. Това беше просто смешно. Ако проклетите ченгета смятат, че е чак толкова виновен, тогава не по-малко виновна беше и Ники. Не беше действувал съвсем сам. Ники ще му помогне. Беше й симпатичен, много симпатичен. Грег беше сигурен в това.

По коридора се чуха стъпки. Някой от проклетите надзиратели, помисли си Грег. Или може би баща му вече е успял да направи нещо, за да го измъкне. Колко време беше минало? Грег се протегна напред, за да види на светлината колко е часът. Часовникът му показваше един без десет.

— Току-що говорих пак с мисис Юрген — каза Липенхолц. — Вашата приятелка. Казах й, че сте ни разказали за отношенията си с нея. Трябва да ви съобщя, че не й стана никак приятно.

— Така ли? Сигурно го е отрекла?

— Ъхъ, и е бясна, задето сте го казали. Просто се отбих да ви предупредя, че ще дойде да ви види.

Грег го погледна.

— Кога? Тази нощ?

— Ъхъ, толкова е бясна. Казах й, че тази мощ не можем да пуснем никого при вас, но това не я спря. Обадих и се, за да й съобщя, че рано сутринта ще изпратим човек да поговори с нея, но тя ми отвърна: „Съмнявам се, че ще си бъда вкъщи, така че не си правете труда“, или нещо такова и аз й отговорих: „Благодаря ви, това ще ни спести разкарването.“ Приятни сънища, Уинкуп. — Липенхолц си тръгна.