Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Цивилният отиде в другия край на помещението и се върна с бутилка уиски, от която наля малко в картонена чаша.

— Вода?

— Не — каза Грег и пое с благодарност чашата. Изпи половината на един дъх.

— А сега — големият въпрос, който ще ви донесе най-много точки — каза цивилният. — Какво се случи онази вечер, когато се сбихте с Форестър при реката?

Известно време Грег не отговори.

— Кой кого нападна? Дадохме ви да пийнете, Уинкуп, не ви ли се поразвърза езикът? Ако моите въпроси ви отегчават, в Ритърсвил ще ви побъркат. Кой кого нападна?

— Аз го нападнах — каза Грег. — Исках да го набия, но той се опита да ме пречука. Мъчеше се да ме бутне в реката и на два пъти успя. Втория път едва излязох. Форестър беше изчезнал. Трябва да съм си ударил главата в нещо, защото бях като… защото припаднах. Когато действително дойдох на себе си, видях, че съм тръгнал по пътя и съм изминал немалко разстояние…

— Кой път?

— Този, който минава покрай реката. Не видях колата си. Не си спомням да съм я търсил изобщо. Просто вървях. И изведнъж… изведнъж ме хвана яд. Рекох си: Форестър се опита да ме пречука и сега аз ще направя така, та всички да си помислят, че действително е успял. Ще го изкарам виновен, защото си го заслужава. — Ядът му дойде на помощ и заедно с чашата уиски му вдъхна самоувереност. — Но не всичко беше обмислено толкова добре предварително. Дълго време бях като човек с временна амнезия. — В израза имаше нещо успокояващо и солидно. През последните три седмици Грег често си го бе повтарял наум с чувството, че някой ден може и да му се наложи да го използува.

Но цивилният гледаше с усмивка полицая зад бюрото, който беше спрял да пише и седеше със скръстени ръце.

— Няколко дни не бях съвсем на себе си — каза Грег.

— И след това къде се озовахте?

— В Ню Йорк.

— Откъде намерихте пари, за да се издържате през всичкото това време?

— Имах в себе си.

— Колко?

— Ами около двеста.

— Двеста? Така ли носите по двеста долара в себе си? Убеден съм, че с парите, които сте носели, е нямало да издържите две седмици, особено по хотели и така нататък.

Грег мразеше да го наричат лъжец, мразеше да се държат пренебрежително с него.

— Защо не се позанимаете с Форестър? Той прелъсти момичето и след това го докара до самоубийство! Защо трябва с мен да се заяждате? — Грег изпи на един дъх остатъка от уискито.

Цивилният остана спокоен, усмихваше се едва забележимо.

— Кой ви даде пари? Някой в Ню Йорк? Някой приятел в Лангли? В Хъмбърт Корнърс? Или в Ритърсвил?

Грег мълчеше.

— Значи в Ню Йорк? Там имате ли приятели?

— Навсякъде имам приятели.

— Кой по-точно в Ню Йорк? Защо изобщо отидохте там?

— Една дама, за да бъда по-точен — каза Грег. — Не искам да споменавам името й.

— Хайде сега! Няма да ви повярвам, ако не ми кажете името й.

— Добре тогава, ще ви го кажа. Мисис Вероника Юрген, бившата мисис Форестър — каза Грег и се изпъчи. — Тя познава Форестър, и то доста добре. Нали му е била жена. Тя ми даваше пари и съвети.

— Какви съвети?

— Да не се отказвам — отговори Грег. — Да не се отказвам, докато не пратя Форестър там, където му е мястото — в лудницата или в затвора.

— Хм. В апартамента й в Ню Йорк ли се криехте? Давала ли ви е изобщо убежище там? Отговаряйте малко по-бързичко, Уинкуп.

— Не, макар че ме е канила.

— Какво значи „канила“? — попита цивилният с раздразнение. — На вечеря?

Другите полицаи се изкискаха.

— Да, например. Никога не съм ходил.

— Хм. Дайте ми телефона й.

Грег се поколеба. Но те ще намерят номера й, дори и да не им го каже. Затова им го каза. Цивилният отиде до преградата и поиска да го свържат.

Обадиха се у Ники, но напразно.

— Кой друг? — попита цивилният, след като се върна при него. — Кои друг ви помагаше в Ню Йорк?

Грег се намръщи.

— Какво значение има кой ми е помагал?

— А, най-обикновено любопитство, Уинкуп. Да си попълним онова, което ни липсва. — Цивилният се ухили срещу него.

Грег видя, че са престанали да записват. Сега просто го дразнеха. В този момент влязоха трима души — двама полицаи и един цивилен с наперената походка на ченге. Беше нисък, със сив костюм и сива шапка, нахлупена отзад на тила му. Викаха му Липи. Значи това беше Липенхолц. Сега Грег си спомни, че беше срещал името му във вестниците. Беше следовател. Цивилният, който разпитваше Грег, разказваше на Липенхолц нещо с нисък глас, а Липенхолц гледаше Грег и кимаше с глава.

— Да, преди малко бях при Форестър — каза Липенхолц и се захили. — Съседите на Форестър…