Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Погледна се в огледалото зад щанда със закуски и бледата му усмивка изчезна. Потопи една салфетка в чашата с вода и избърса калните петна по бузата си. Под очите му имаше тъмни кръгове. Беше брадясал. Спомни си с известно съжаление, че мина покрай мястото, където беше захвърлил куфара си недалеч от къщата на Форестър. Не искаше да се товари с куфар, а и нямаше нищо ценно — самобръсначка за един долар, четка за зъби и няколко мръсни ризи. Нали пистолетът му си беше у него. Отхапа от сандвича. Беше отвратителен — тъпичко кюфте с дъх на гранясала мазнина, но Грег го поля обилно с кетчуп и го изяде лакомо. След това остави петдесет цента, за да не се излага повторно на погледа на сервитьорката, и се отправи към автогарата.

Видя, че автобусът ще е полупразен. Нямаше билет. Щеше да си купи от шофьора. Беше повдигнал единия си крак, за да се качи на първото стъпало, когато нечия ръка докосна рамото му. Грег се обърна и видя мъж в син костюм и с шапка и друг точно зад рамото му, който също го гледаше втренчено. За момент коленете му омекнаха, но веднага дойде на себе си.

— Минете — каза Грег и направи знак на мъжа да се качи преди него.

— Уинкуп? — попита онзи, който продължаваше да го държи за рамото.

— Той е, той е — каза другият отзад.

Грег погледна наляво и надясно. Беше безполезно да се опитва да се измъкне и да побегне, както и да изпробва пистолета си. Обзе го паника, идеше му да изкрещи.

— Не се опитвайте да бягате, Уинкуп. Да вървим. — Ръката се спусна надолу до лакътя и го стисна здраво.

Другият вървеше след тях, пъхнал ръка в джоба на сакото. Заведоха го до една тъмна кола, паркирана до участък от тротоара, маркиран с яркожълта боя. Там му поискаха пистолета и Грег го извади от джоба си, за да им го даде. Направиха му знак да се качи в колата. Седна отзад заедно с втория цивилен. Появи се и трети, който се ухили и седна отпред до шофьора. Започнаха да си говорят за него, като че ли той беше някакво животно, което са хванали в капана си. Шофьорът се изкиска. Споменаха някакъв човек на име Липенхолц.

— Докторът май ще хвърли топа — каза единият.

— Ъхъ.

Изведнъж човекът до шофьора се обърна назад и се вторачи за няколко секунди в Грег със спокойно и усмихнато изражение.

Грег отвърна на погледа му. Тепърва щеше да каже онова, което имаше да казва, а то не бе никак малко.

— За Ню Йорк ли бяхте тръгнали, Уинкуп?

— Да — каза Грег.

— А какво има там? — Тонът беше весел и шеговит.

— Приятели. Много приятели — отговори Грег.

— Например?

Грег не отговори.

Грег никога не беше виждал полицейския участък в Лангли и не помнеше да е минавал покрай него с колата си. Влязоха вътре, в коридора минаха покрай маса, зад която седеше полицай, и влязоха в помещението вляво, където зад дълга и ниска преграда работеха няколко полицаи по ризи.

— Грегори Уинкуп — каза един от цивилните, които дойдоха с Грег. — Току-що го прибрахме от автогарата.

Всички полицаи вдигнаха глава. Погледнаха го с интерес.

— Съобщете на момчетата в Ритърсвил — каза вторият цивилен. — Съобщете и на Липенхолц.

След това един от полицаите зад преградата взе голяма тетрадка и отиде с нея до бюрото в дъното на помещението. Записа името на Грег, възрастта му, местоработата и името на работодателя. Двама от цивилните останаха да слушат. Третият се отдалечи — изглеждаше отегчен. След това казаха на Грег да седне на пейката и единият от цивилните започна да го разпитва. Къде е бил последните няколко дни? В хотел в Плимптън — град на около петнадесет мили от Лангли. Той ли е стрелял в къщата на доктора снощи? Да. Той ли е стрелял в къщата на Форестър в Лангли? Да. И двата пъти? Да. Бил ли е в къщата на Форестър тази вечер? Да. Грег отговаряше натъртено и кимаше с глава при всяко „да“. Бил ли е в Ню Йорк двете седмици, през които се е криел? Да. Къде е нощувал там? В хотел. Кой хотел? Грег се измори от отегчителните въпроси. Караха го да се измъчва така, както се измъчваше в училище като дете, когато искаха от него да изброи петте най-големи реки в Южна Америка и да назове най-високите планини в Съединените щати. Монотонният глас, с който отговаряше, не бе неговият.

— Може ли да пийна нещо? — попита Грег. — Няколко глътки, и ще отговарям по-добре на въпросите ви.

Този, който го разпитваше, се поусмихна и се обърна към седналия зад бюрото полицай.

— Може ли да пийне, Стю? Мисля, че може, а?

— Както казват, „In vino Veritas“ 31 31 Истината е във виното (лат.). — Б.р. — отговори полицаят. — Мисля, че има малко в онова шкафче.