Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

— Много сладко, нали? — светнала попита тя.

Бъстър кимна неопределено. Грета отиде в тоалетната, бави се десетина минути, но се върна свежа като роза, облечена и гладна.

Обядваха в мотел „Сокол“, на десетина километра от вилата, под тях се синееше някакъв изкуствен водоем, населен от рибари. От запад се трупаха облаци и сенките им пълзяха като змии върху водната повърхност, предчувстваща зараждащата се депресия. Поднасяйки парче от пържолата в уста, Грета внезапно попита:

— От какво съм болна, Борисе?

Нащрек като боец на караул край погреби, Бъстър Китън отговори:

— Не вярвам да има по-здрав човек от теб в този мотел.

— Сериозно те питам.

— Напълно сериозно ти отговарям.

Грета си дояде порцията, допи спрайта си, запали цигара и се взря в лицето му.

— Какво има, Грета… — убеден, че не бива да води откровен разговор, попита той.

— Защо бях в… Русия… в санаториум?

— Беше изпаднала в нервна криза… Тя отшумя. На всеки може да се случи, но това не е болест…

— А какво?

— Временна депресия.

Грета премести поглед върху водната площ и мълча дълго. Бъстър беше започнал да мисли, че е забравила въпроса си, когато изстреля:

— Луда ли съм, Борисе?

Напуши го смях. Отдавна не беше му се случвало, но се смя до задавяне и просълзяване.

— Нещо смешно ли казах? — сърдито попита Грета.

— Виждала ли си луд човек? — овладял веселието, каза той.

— Да.

— Тогава иди се виж в огледалото. И сама ще си отговориш на въпроса.

Грета омекна. Или отговорът я задоволяваше, или концентрацията на временната й агресия се беше разредила.

— Пиех четиринайсет хапчета на ден, после девет… сега само три. По указание на доктор Алексиев ли намаляваш дозата?

— Да — откровено призна Бъстър Китън. — Много скоро ще спреш всичките.

— Кога?

Бъстър Китън се взря в лицето й.

— Сашо Алексиев каза: „Когато я чуеш да се залива от смях, спри всякакви медикаменти.“

— „Том и Джери“?

Бъстър кимна.

— А ако бях останала в Русия?

— Такъв вариант не се предвиждаше.

— Още щях да съм в депресия, нали? — Грета вдигна ръка. — Не ме будалкай като малолетна… Да или не?

— Да — каза Бъстър Китън.

Облаците скриха слънцето, всеки момент щеше да завали. Рибарите прибираха палатки, такъми и се готвеха за масово бягство.

— Къде е Иван Фомич? — попита Грета.

— Не знам… Краснодар… Не съм го чувал десетина дни.

— Той е твой… брат, нали?

Бъстър кимна.

— Би ли могъл да го предадеш… някога?

— Не — сухо отговори Борис Китов.

— А той теб?

— Не.

Очите на Грета се напълниха със сълзи.

— Господи, как ви завиждам — промълви тя. — Такава… такава вярност, такова приятелство.

— Теб да те е предал някой? — Все така сухо продължи Бъстър Китън.

Грета се премести до него, през сълзи каза:

— Аз помня всичко, Борисе — и потърси устните му.

Със свита душа и примряло сърце суперкилърът Бъстър Китън отвърна на целувката й.

Годеницата на Генерала…

Нона Йотова? Що за птица беше това момиченце? Не за пръв път незначителни персони попадаха случайно в историята с шанс да намерят трайно място там. Що за птици бяха разните му Мини, Лори и така нататък и кой въобще щеше да им помни имената, ако не беше Яворов? Кои щяха да бъдат за историческата памет Елвира, Беатриче и така нататък, ако не бяха великите мъже, натрапили имената им на човечеството? Нули! Боклук! Спукани презервативи!

Козела ходеше като тигър от стая в стая в чуждия, неуютен апартамент, без да забелязва който и да било от недостатъците му. Предстоеше да изиграе последните си козове и трябваше да го направи с математическа прецизност и сатанинско безчувствие. Във втората половина от програмата нямаше съмнения, но в първата…

Можеха ли да се докопат до Генерала чрез Нона? Щом на него му минаваше през ума такава мисъл, сигурно многократно беше минавала през ума и на службите. Кой знае с какви тарикатлъци пазеха гаджето на шефа си? Козела седна рязко и обхвана главата си с длани. Разбира се, че именно чрез Нона щеше да атакува МВР-шефа. Трябваше да мине през най-гъстата охрана, ако искаше да си гарантира успеха… Нона? В кой театър беше актриса това момиче?

Севгун беше наел апартамент в „Шератон“, две курви за през нощта и не само, че не се криеше — напротив, пръскаше по две-три хиляди долара на вечер и тероризираше и администрацията, и прислугата с новобогаташкото си презрение към законите на хотела. Бъстър Китън го завари гол под копринения халат, с бутилка „Дом Периньон“ в ръка, пиян и хълцащ.