Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

— Здравей, Борис. Сядай и започвай да живееш като казак.

— Лягай да спиш, Фомич. Пиян си като…

— Като казак! — ухилен от ухо до ухо, добави Севгун. — Искаш ли шампанско?

— Не. Къде са момичетата?

— Изгоних ги. Курвите са като вестниците. Трябва да се употребяват навреме.

Бъстър Китън седна срещу него.

— Можеш ли да се съсредоточиш, Фомич?

Казакът кимна и той продължи:

— Генерала живее с една актриса… или певица. Нещо подобно. Мисля, че това е най-уязвимото му място.

Султана на Краснодар изтрезня за миг. Пияните му очи сега отново бяха съсредоточени и умни, хълцането мина, походката се стегна, шампанското беше оставено на масата.

— Появи ли се жена, замирисва на лайна, Борис — Севгун мълча дълго, преди да каже: — Не, това не е пътят към Генерала.

Мисълта за Нона Йотова не даваше мира и на Продан Проданов. Козела е достатъчно подъл, за да й посегне, но какво ще постигне? Ще извади Бонев от равновесие. Ще го принуди да греши. А Бъстър Китън? Способен ли беше този гангстер да освитка една жена, за да влуди любовника й? Интуицията му подсказваше, че Нона е ключът от вратата, разумът отхвърляше тази мисъл като нелепа. И Бъстър Китън, и Козела бяха професионалисти. И двамата знаеха как се охраняват семействата на висшите ченгета, особено когато водят обявена война с престъпния свят. Не! По-скоро ще го атакуват в кабинета му в министерството, отколкото да кроят сложни ребуси с участието на актрисата… Или певица? Каква всъщност беше тази Нона? Проданов се разхождаше из кабинета си и скърцаше със зъби — лош навик от детинство, който го връхлиташе винаги, когато се чувстваше безпомощен.

Трябва да скрия Нона и детето, мислеше Генерала, загледан във всекидневната процедура къпане, хранене и приспиване. Можеше да я прати където поиска и да я държи там колкото се налага. Тия шибани атентатори все ще се появят някога! Ще я изплаша излишно. Жена е, майка… Представа няма каква война се води зад тези стени. Генерала напълни лулата си, запали я и излезе на балкона. Тук, в тази вила, бяха недосегаеми. Охраната беше разположена на един снайперов изстрел, долу, в градината, се разхождаха две свирепи немски овчарки. Тук беше наистина недосегаем освен по въздух.

Генералът настръхна. Разбира се, че ще ме ударят по въздуха. Бонев се прибра, взе мобифона и излезе отново.

— Ще ме атакуват с хеликоптер! — каза той, когато чу глас отсреща. — Направете точен списък на всички налични машини в страната и ги сложете под особен контрол. Този, който опита да отвлече хеликоптер, той е атентаторът.

— Къде ще го сгащим? — попита Козела.

За първи път екипът се събираше за работа. Ефрем Светеца? Еба ти светеца, това копеле е садист.

— Да започнем с това къде ни чакат и чакат ли въобще? — намеси се Бъстър Китън.

— Чакай, Борисе! — Козела не откъсваше очи от руснака. Красив, хладнокръвен и с жълти очи като на тигрите. — Първо искам да знаете, че аз не съм камикадзе. Ако подсигурим примерно на трета степен атаката, минимум на троен реланс, трябва да е гарантирано отстъплението.

Бъстър Китън се измъкна от форда, заобиколи го, изпика се в канавката, запали цигара, но не се върна при тях. Козела и Светеца стояха известно време заслушани в някаква музика, която никой от тях не чуваше, после го последваха.

— Пиески ли играеш, Бъстър Китън? — попита Козела.

Не получи отговор.

— В отбори като нашия първо се разпределят ролите — кротко каза той. — Някой трябва да води четата.

— И това, разбира се, трябва да си ти? — заядливо подхвърли бившият генерал от всички възможни болшевишки служби.

— Не, ти! — каза Бъстър Китън. — Чакам те да овладееш нервите си и да се хванем за работа.

Козела се замисли. От тримата той щеше да бъде най-далеч от мишената, но и първият, който ще я атакува. Пропуснеше ли той, идваше ред на Борис Китов и едва накрая щеше да се появи Светеца с бомбите си. Къде, как, кога?, трескаво мислеше той, но на глас каза:

— Борисе, навремето от тази държава се бягаше само по абсолютно нов, до този момент неприлаган начин. Към Генерала трябва да тръгнем от тази практика. Къде, кога и как според теб ченгетата му ще ни позволят да се доберем до него?

— Затова сме тук, Козел… и затова сме трима.

Настъпи тъпо, кърваво мълчание. Козела огледа ландшафта. Бъстър ги беше довел до някакъв път край запустял открит рудник. Наоколо нямаше нищо освен стърчащи ръждясали железа и земна шлака. Общо взето лунен пейзаж, но и атентати не се замисляха в дворцови салони. Поне не винаги…