Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

— Тоя пък кой е?

Алкалай отиде до вратата, отвори и тихо се провикна:

— Свинтул.

В хола влезе около трийсетгодишен, елегантен до изящност мъж с натрапчива прилика, а защо не и подчертана, с Робърт Редфорд.

— Запознайте се — Козела пое суха, твърда ръка, която стисна дланта му нито по-лигаво, нито по-мъжествено, отколкото трябваше.

— Това е Ефрем Светеца, Козел, или Свинтул, както се изразяват в Молдова. Това е третият, последен параграф в моята частна конституция. Другите два сте вие с Бъстър Китън.

Фомич проведе много мощно партията и го матира на трийстия ход. Третата му поредна загуба от казака, въпреки че полагаше истински усилия да се държи на ниво.

— Добре, Султане, печелиш. Следващата партия ще пукна, но ще те бия.

— Няма да има следваща партия днес, Борис. Чакат ни в една банка.

— Банка?

— Да, банка. Не питай, нищо повече няма да ти кажа.

В банка „Рустика“ ги посрещна охраната и ги въведе в кабинета на председателя. Тук вече бяха Козела, Ефрем Светеца и, о ужас, самият Алкалай. Бъстър неволно понечи да се измъкне, но ръката на Фомич го спря учтиво, но твърдо.

— Спокойно, Борис, щом аз съм тук, ти не рискуваш нищо.

— Заповядайте, господа! — иззад бюрото се надигна мъж на около петдесет години, отвори бара, извади бутилка „Джони Уокър“, раздаде сода и лед и им подаде чашите. — За тези, които не ме познават, аз съм президентът на банка „Рустика“ Иван Никодимов. В деловите среди съм известен с прякора Мазния — вдигна чашата и се усмихна лукаво: — Господа, пия за новото начало на руско-българската дружба!

— Козел, Ханс Хакел те безпокои.

Козела се събуди моментално.

— Откъде се обаждаш, майоре?

— От колата си, но тя е паркирана пред дома ти.

— Ще се качиш ли?

— Не, ти ще слезеш. След петнайсет минути те чакам пред пощата на „Оборище“.

— Кой е Леч Плешивеца?

— За пръв път чувам това име — каза Козела и беше искрен. Леч още не беше влязъл в играта.

— Скоро ще се появи. Той е човекът, който трябва да ти изпие кръвта… След като свършите работата, разбира се.

— Нещо повече?

Хакел му подаде една снимка. Гледаше го несъмнен азиатец и без всякакво съмнение убиец.

— Чеченец, макар че е един от най-известните московски главорези.

— Кога да го чакам?

— Скоро… — неопределено отговори Хакел, карайки като костенурка огромно „Волво 960“ по околовръстното шосе. — Що за птица е Ефрем Светеца?

— Не знам още… Не вярвам да ни пробутат аматьор за такава операция.

Хакел кимна.

— Знаеш ли кой е Иван Фомич Севгун.

Козела се изсмя:

— Човек с моята професия не може да не знае кой е Султана на Краснодар.

— Ще ти секне веселието, Козел. Бързо ще секне, приятелю. Султана е твоя частна поръчка. От мен за теб. Безплатна, естествено.

Да, ставаше все по-дебела и тежка службата за тия шибани централи. Права беше онази поговорка — не си подавай пръста, ако не искаш да ти изядат цялата ръка… или нещо в този смисъл.

— Тая работа е по-сложна от Генерала.

— Знам — каза Хакел. — Севгун е покровител на Бъстър Китън…

Този път Козела го прекъсна:

— По-лошо, Хакел, приятел. Може да не вярваш в такива романтични глупости като любов, приятелство и тем подобни, но те съществуват.

Хакел повиши глас:

— Спести си лекциите, Козел. Севгун ще бъде в България до края на операцията. Чуеш ли камбаната да бие за Генерала, уреждаш сметките си с Бъстър… Знам, че това е в намеренията ти, но не забравяй моята поръчка! Вземи! Приключиш ли чисто, с този швейцарски паспорт идваш в Солун. Ще те чакам в „Хилтън“. А сега слизай, аз продължавам за Гърция.

Хакел спря, Козела скри новия си паспорт и преди да слезе, чу:

— Пази се от Леч Плешивеца.

Козела взе такси, после колата си и се отправи към вилата, наета от Бъстър Китън. Там вече го чакаше Чеченецът.

Чудото се случи! Борис Китов се бръснеше, когато чу Грета да се залива от смях. Погледна през процепа на вратата. Седнала по турски в леглото, болната от кататонен ступор, меланхолия и амнезия, ядеше кайсии, гледаше по телевизията „Том и Джери“ и всеки момент щеше да се задави. Бъстър се заслуша. Това беше веселие, радост, в него нямаше истерия, не се чуваха налудничави нотки. Влезе и се подпря на вратата. Грета му махна приветливо и продължи да се залива от смях, загледана до себеотдаване в детския комикс. Бъстър Китън седна на леглото до нея, отвърна на прегръдката й и заедно догледаха още няколко епизода от серията.