Христо Калчев - Кървавият път на коприната

Аркан седя дълго пред прозореца, но там нямаше нищо за гледане. Погледът му беше обърнат навътре в него.

— Ела, Козел. Време е да хапнем, каквото дал Бог, после ще те заведа да видиш как се решава вековна религиозна омраза.

Косово беше царство на призраци. Руйна пустиня, запустели полета, глутница озверели от глад кучета и джамии. Имаше и църкви, разбира се, но минаретата се извисяваха над всичко. Еднообразен хълмист и каменист пейзаж, липса на истински поминък и беднотия… За това ли шибано Косово воюваше цял свят? И що за пирова победа щеше да получи онзи народ, който забие завинаги националното си знаме над това жалко село наречено Прищина? Но това беше нищо, бели кахъри, сапунени мехури, в сравнение с това, което видя на югославско-албанската граница|Дори за хладнокръвен убиец, видял всички ужаси на подземния свят, това беше непоносима гледка. Първо го втрещи смрадта. От север на юг се движеше окаяна колона от 10, 20, 30 хиляди души. Кой можеше да прецени освен ГКПП? Пътуват кой с каквото има, но основната маса представляваше вървящи в предсмъртен унес мъже, жени, деца, старци. Някои носеха близките ту на ръце, ту на гръб. Жегата беше повече от 30 градуса. Мараня трептеше в неподвижния въздух и никъде, на километри в диаметър, нямаше нито едно дърво, което можеше да подслони със сянката си някой умиращ. Конвоираше ги сръбска полиция.

Навлечени в маскировъчните си костюми, мъкнещи тежкото си оръжие, полицаите изглеждаха не по-малко изтощени от жегата, но затова и двойно озлобени.

На самото ГКПП беше още по-лошо. Сърбите събличаха косоварите, там отнемаха и всички пари и всякакви документи за самоличност, паспорти, актове за раждане, брачни свидетелства, нотариални актове, сваляха номерата на коли и мотоциклети и ги захвърляха зад границата наистина като призраци — без имена, без социален статус, без собственост. Един ден тези хора по никакъв начин не можеха да докажат, че са именно тези, за които се представят, още по-малко да претендират за къщите си, нивите, добитъка. Страшна гледка, но гениално измислена от режима на Милошевич.

— Виждаш ли какво става, Козел? — попита Аркан. — Утре, когато демократичните убийци на НАТО стъпят в Косово да търсят шиптъри, ще ми намерят хуя, генерале! Тогава в лично писмо ще попитам Клинтън защо не иде да ебе подчинените си в Арканзас, а се е заел да рине лайна в Сърбия.

— Аз дойдох с готов избор, Аркан. Войводата поклати глава.

— Тук ти не ни трябваш. Ние знаем как да браним исконната сръбска родина. Но ако си православен християнин и мразиш американците, както твърдиш, можеш истински да помогнеш на своите братя сърби.

— Главата на Тефик? — възкликна Козела.

— Не. Тефик е моя грижа. Ще се погрижа и за парите на синовете ти. Ако работиш за мен, те ще бъдат твои, ако не — ще влязат в касата на „тигрите“. Разбра ли ме?

Козела кимна.

— Какво очакваш от мен, Аркан?

— Върни се в България, брат. Върни се, събери твоя отбор убийци и взриви Пътя на коприната. — Аркан сложи ръка на рамото му. — А ако един ден се добереш до Осама бин Ладен и го скъсиш с една глава, за Сърбия ще бъдеш национален герой не по-малък от кралете Лазар, Милан… дори от Крали Марко ще бъдеш по-велик, Козел.

Свечеряваше се. Скоро щяха да завият сирените и НАТО да връхлети със супер самолетите си над изпепелено Косово, но Аркан и „тигрите“ му не даваха вид, че предстоящите бомбардировки ги безпокоят, още по-малко се готвеха да се скрият в бомбоубежища, каквито тук нямаше.

— Защо ме заведе на границата? — глухо попита Козела.

— За да видиш жестоката истина и да си направиш избора.

Когато Козела наближи предградията на Белград, завиха сирените и небето пламна като елха със стотици едновременно горящи бенгалски огньове. Поколеба се да чака отбоя, а той щеше да бъде обявен най-рано на разсъмване. После реши, че такива като него никога не умират от нелепа случайност и продължи. Преди два дни остави града тежко наранен от бомбите, сега го завари в разруха. Много от булевардите и улиците бяха станали непроходими от руините. Някои от най-представителните сгради пушеха току-що загасени, други пламваха пред очите му, но хората бяха по мостовете и рок-концертите не спират. „Тия идиоти безсмислено озверяват един добър, весел и горд народ!“ — мислеше, промъквайки се на зигзаг към вилата на Тефик.

Посрещна го тъмнина и тишина. Имаше нещо тревожно във въздуха, или нюхът му на ченге го лъжеше. Козела обиколи вилата, карайки бавно и без фарове. Охраната я нямаше. Нещо наистина се беше случило тук и ако не беше Габи, щеше да обърне колата и с пълна газ да надуе към македонската граница. Генерала втъкна пистолета в колана, с автомата в ръце слезе от беемвето и притича до входа. Остана десетина секунди, заслушан за подозрителни шумове. Цареше пълна тишина. Притича до къщата и спря пред затворената врата. Отново никакъв шум, освен далечния тътен на бомбардировките. Натисна бравата — вратата се отвори леко, мазно, но той знаеше как Тефик поддържа вилата си, а и неведнъж беше отварял тази врата. Обходи партерния етаж. Нямаше никой. Обходи спалните, но откри само спящата Габи. Разтърси я, но не успя да я събуди. Запали нощната лампа и намери бележка от Тефик: „Упоена е. Не я буди до утре на обяд. Т.“