Христо Калчев - Кървавият път на коприната

— Водачи на АОК.

— Само толкова?

— Не, Козел, много повече — те са убийци, наркотрафиканти, търговци на оръжие и в мирно време щяха да бъдат банални криминални престъпници, издирвани от Интерпол, но сега е война и те са патриоти, водачи на народа си и добри мюсюлмани.

— С какво е по различен Аркан? И той е патриот на своя добър народ и добър християнин. Тефик се усмихна тъжно.

— Точно тук се състои разликата. За теб Змията и Султана са врагове, за мене е такъв Аркан, но понеже ние с тебе сме по-близки от братя, искам да те предпазя от избор. Не взимай страна в този конфликт, Козел, заклевам те в твоя бог Исус Назарянина.

Иван Милетиев, Жаров и т. н., генералът, престъпникът, хамелеонът мълча дълго, преди да каже:

— Ще намеря Аркан, Тефик. Ако се наложи да взема страна, ще ти го кажа в очите. Дължа ти го! Ти обаче трябва да ме оставиш да се измъкна невредим. Дължиш ми го!

Тефик кимна разбиращо и вдигна чашата си пред очите.

Козела се прибра в стаята си и отново потърси войводата. Телефонът му продължаваше да мълчи.

Козела престоя в банята повече от половин час, изкъпа се и се зае да масажира бръснатото си, смърдящо от сикатрисите на пластичните операции лице. Чувстваше се студен като лезвие и спокоен като сфинкс. Кризата на отчаянието беше отминала така внезапно, както се беше зародила. Апатия — той? Нелепа диагноза, поставена от невежи лекари в екстрена ситуация. Козела не говореше, защото нямаше какво да каже, не общуваше с околните, защото и не искаше и не можеше да се съсредоточи около персоните им, ядеше колкото да не умре, лежеше по гръб и мислеше. Хиляди пъти прекара объркания живот през мозъка си. Ден по ден, час след час, миг след миг. Беше загубил синовете си там, на българо-сръбската граница, но колкото повече мислеше, толкова по-ясно проумяваше, че ги е загубил много преди това — Когато изпрати в цивилизована и богата Америка двама млади, унижени от майка си вълци… На белградския площад „Република“ един сърбин носеше плакат с надпис: „Колумбе, иебем ти откритие!“ Този надпис го простреля в мозъка. Да, откритата от Христофор Колумб цивилизована и богата Америка беше убила синовете му и с един замах беше отнела смисъла на живота му. „Колумбе, и аз да ти еба откритието!“ Беше твърде малък, слаб, жалък, за да се изправи сам срещу всемогъщата Америка, но можеше да събере сили да забие поне един пирон в ковчега й. „Трябва да намеря Аркан!“ — мислеше трескаво той, докато обличаше копринения халат, подарък от Тефик.

Гола, полуседнала, полулегнала на пухените възглавници, с цигара в уста и пепелник върху венериния си хълм, в спалнята го чакаше Габи. Козела стоя мълчаливо няколко секунди в рамката на вратата, после влезе, запали цигара и попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

— Какво?

— По твой избор… голямо и силно.

Козела наля две водки, подаде й едната чаша и приседна на леглото.

— Какво предполагаш, че ще направя? — попита той.

— Надявам се — Габи се поколеба. — вече нищо не знам.

Козела вдигна пепелника от бръснатата й путка и взе да я разглежда с вниманието, което човек отделя на картина.

— Красива изкусителка си, мамичката ти курвенска… — Помълча и добави: — Кажи ми как да забравя, че беше любовница на мъртвите ми момчета?

— Не знам — почти промълви Габи. — Моля те да забравиш.

Козела свали халата, легна до нея и се взря в тавана.

— Голям ташак е животът, момиче — през облаци дим каза той. — А аз, идиотът му с идиот, гледах на него със сериозността на монах. Да си еба главата проста.

Габи се сгуши на рамото му.

— Ще ме разплачеш… Извинявай, как да те наричам.

— Кой знае… свекър, дядо… еба ли му майката, как. Май най-добре Козел или Снежанка и седемте козлета. — Загаси цигарата, допи си водката, вдигна й краката и заби загорелия си хуй в едновременно огнената й, и влажна пещ.

— Търся войводата Аркан…

— Кой го търси?

— Българин. Бивш полицейски генерал… Кажете му, че Козела иска да говори с него.

След двайсетина секунди Аркан пое слушалката.

— Ти ли си взел телефона от жена ми? — директно попита той.

— Да, войводо. Трябва да те видя.

— Аз водя война, генерале Жаров. Ако ти стиска, ела в Косово.

— Ще тръгна още тази нощ. Как да те намеря?

— С кола ли ще пътуваш?

— Да.

— Ще дам слушал ката на секретаря. Продиктувай номера и марката. В Прищина ще те поемат моите хора.

— Намери ли Аркан, приятелю? — с благ глас и меки очи попита Тефик.