Христо Калчев - Кървавият път на коприната

Козела зави Габриела и слезе в хола. Имаше нужда от нещо за пиене. Нещо силно като градус и много като количество. Барът беше непокътнат, както всичко останало в къщата. Козела наля във водна чаша водка, отвори бутилка минерална вода, седна на масата пред телевизора и намери писмото.

„Трябва да замина, Козел. Незабавно! В Сърбия стана твърде нездравословно за мен, което значи и за семейството ми. Трябва да ме разбереш, приятелю. И още нещо се опитай да проумееш. Когато турчин те нарече приятел, той всъщност произнася клетва за вярност и на него можеш да разчиташ като на роден брат. Това е. Габи направи за моите момчета повече, отколкото най-скъпо платените лекари на Германия и Швейцария. Обичаме я като дъщеря и сестра, затова не исках да се разделяме с нея. Приспах я с хексадорм. Безопасно и безвредно. Утре, като се събуди, ще бъде свежа като майска роза. Не мога да ти кажа къде отивам. Ти направи своя избор и това е твое право. Както Аркан има шпиони сред моите хора, така и аз имам очи и уши при него. Сбогом, брат, и забрави Пътя на коприната! Т.“

Тази нощ Козела се напи до безпаметност. Пи като скот, диво, алчно, отчаяно, и не той Габи, а тя едва го събуди по обяд на другия ден.

Главата му се цепеше от болка, гадеше му се, краката му трепереха. Козела се наведе над умивалника и с два пръста бръкна в устата си до мъжеца. Започна да повръща чиста водка и продължи да го прави, докато стомахът му не изхвърли стомашен сок. Седя под душа, дълго правейки така наречената финландска супа — редувайки вряла и студена вода. Обръсна се, облече хавлията и се върна в хола.

— Приготви си багажа — сухо каза той. — След един час тръгваме.

— Къде?

— В Гърция през Македония… После ще видим. Габи, наистина свежа като роза, се изправи и застана срещу него.

— Лошо ли ти е?

— Напих се… Нищо ми няма… освен махмурлук, разбира се.

Габи се притисна до него, разтвори хавлията и се впи като пиявица в него.

— Къде беше, Иване?

Това име го подразни, но го дразнеше и тялото й и започна да чувства как соковете се спускат към слабините му.

— Ще ти кажа по пътя… — бръкна между краката й, отмести бикините й и притисна с пръст клитора й. — Не ми се навирай, Габи.

— Защо не — закачливо попита тя. — Едва ли ще ми се случи нещо, което не искам.

Козела я съблече припряно, вдигна краката й, но преди да й го вкара, чу:

— Прочетох писмото.

— И аз — раздразнено каза той. — Или се еби, или върви на майната си!

Минаха без проблеми от Сърбия в Македония, щяха да се доберат и до Солун, но оттам нататък безгрижното пътуване щеше да приключи.

— Козела безпокои Аркан.

— Къде си? — попита войводата.

— Приближавам Скопие, но ще го подмина. Ще отседна в Битоля.

Утре продължавам за Солун.

— Добре, Козел. Намери мотел „Кетерини“. Там ще те намерят моите хора. Има ли нещо друго?

— Тефик изчезна… Остави ми прощално писмо, но не и адрес.

— Не се тревожи за тоя фес. Преди час е пристигнал в Тирана.

Знам всичко за него.

— Не знаеш обаче как завършва писмото му. Аркан се засмя в слушалката.

— Това наистина не знам. И как, по дяволите, завършва шибаното му писмо?

— Последните му думи са: „Забрави пътя на коприната!“

Аркан мълча дълго.

— Искаш да кажеш, че сред „тигрите“ има предател?

— Нищо по-добно не казвам. Цитирах ти последните думи от писмото на Тефик. Ще чакам в „Катерини“.

— Защо си толкова груб с мен, Иване — Габи беше мълчала повече от час, въртеше радиото, но никаква музика не и изглеждаше достатъчно добра. Тези разходки по скалата бяха твърде сериозно изпитание за опънатите му нерви, но въпреки това се въздържа от избухване.

Бяха заобиколили Скопие по околовръстното шосе и сега пътуваха на юг със сто и петдесет километра в час. Козела се присегна, изключи радиото и каза:

— Защо груб, по-скоро перверзен. Нали искаш точно това?

Габи помълча малко преди да каже:

— Не бих имала нищо напротив да ме целунеш, да ме погалиш…

Погледна я. Приличаше на малко дете, готова да ревне, но това не само, че не го трогна, напротив фалшиво невинният й, курвенско-девствен вид го вбеси още повече.

— Кой от синовете ми беше по-нежен с теб, светицо? Габи заплака тихо, без глас, а като че ли и без желание да спекулира с настроението си.

— Те са мъртви…

— Знам — изкрещя Козела. — По-мъртви не могат да бъдат.

Отново пътуваха дълго и мълчаливо.

— Защо спиш с мен, щом ме презираш — промълви Габи.