Христо Калчев - Кървавият път на коприната

— Тази нощ заминавам, бей. Ще липсвам една седмица.

— Ще ми кажеш ли къде ще се срещнете? Милетиев — Жаров поклати глава отрицателно.

— Не бих ти казал и да знаех. Ще бъда посрещнат някъде по пътя.

— Прищина?

— Не знам. Не ми задавай въпроси, Тефик. Турчинът мълча известно време.

— Ще му кажеш ли, че работя за АОК? Козела се намръщи.

— Аз не съм подлец, Тефик. Може да съм убиец, но заради това не е достатъчно да ми хвърляш такива обиди. Тефик се усмихна тъжно.

— Извини ме! Не ме разбра. Не ти, аз искам да му кажеш! Кога тръгваш?

— Трябва да говоря с Габриела… Веднага след това. Около полунощ.

— Ще напиша писмо до този див звяр. Ще го предадеш ли?

Козела мисли дълго.

— Само ако обещаеш да махнеш пазвантите си от белградската му къща и оставиш жена му на мира.

— Имаш го — Тефик стана. — Отивам да се подготвя. Ще се видим на вечеря. На път човек тръгва сит и топло облечен. — Тефик тръгна към кабинета си, но подхвърли през рамо : — Габи е при синовете ми.

— Справят ли се момчетата на Тефик, Габи? — попита Козела, когато я отмъкна от фитнесзалата и водейки я за лакътя, вкара я в стаята си.

— О, да. Орхан е почти напълно здрав, а това амбицира Осман да полага усилия. — Габи се усмихна. Имаше и добронамереност и гордост в очите й. — Никога не съм се чувствала пополезна… Ще ми повярваш ли?

Козела кимна.

— Мислиш ли, че ако ги напуснеш, положението им ще се влоши?

Паника се изписа на лицето й.

— Какво искаш да кажеш? — плахо попита тя.

— Време е да се прибираш в България, момиче. Имаш семейство, професия — трябва да се върнеш към сериозните си задължения.

— Нямам семейство…

— Не ми говори глупости! Имаш майка, която от месеци не знае нищо за теб! Тук бушува война — първо, а и ние сме гости, не бива да го забравяш.

Габи замълча объркано.

— Кога искаш да тръгнем…

— Не знам! Не знам дали ще тръгнем заедно. Още нищо не знам. След един час заминавам… Може би ще се върна до една седмица, но ако не се върна, значи съм

мъртъв, тогава ще разчитам Тефик да те върне в София.

— Къде отиваш? — плахо попита Габи,

— Не е твоя работа, момиче! И да искам, не мога да ти кажа. Ако се върна, аз ще се погрижа да се върнеш в София, ако не, искам безусловно да се подчиняваш на Тефик. Обещаваш ли?

— Но синовете му са влюбени в мен. Отчаяно влюбени, честна дума. Той трябва да е луд да се лиши от слугинята Габи.

„Права е!“ — помисли си Козела, но каза на глас:

— Аз ще имам грижата да не бъдеш слугиня, каквато и сега не си. Турците са горди хора и държат на думата си, а и най-вероятно ще се върна. Деветдесет на сто от шансовете са на моя страна, но животът за това е живот, че никога не знаеш какво ще ти се случи утре. Искам да изчезнеш от войната! Обещай, че ще се подчиняваш!

Габи го изгледа предизвикателно с антрацитените си очи.

— Ще обещая при едно условие!

— А именно?

— Ако ме любиш сега… Веднага!

Козела се промъкваше на втора скорост през руините на затъмнения град. Чувстваше, а понякога и виждаше попаденията на „Томахоук“, придружени с огнен стълб и далечен тътен. НАТО бомбардираше северната, административна и индустриална част на Белград, а Козела беше на път да излезе от южните предградия на път за Прищина.

Гледаше войната, а мислеше за Габриела. Това момиче се впи като кърлеж в него, но преодолявайки първоначалните си предразсъдъци, все почесто се улавяше, че мисли за нея, че се съобразява с желанията, дори капризите й, и подсъзнателно я включва в плановете си за някакво евентуално, макар и мъгляво бъдеще. Габи излъчваше някаква неподправена детска нежност… докато й вдигне краката. Тогава се превръщаше в диво животно и мръсница от порно-филмите.

Козела излезе от града, включи дългите светлини, набра 3000 оборота, мина на пета скорост и остави беемвето да покаже истинските си възможности. Чакаха го 700 км. Път, осеян и с неизвестности, и с опасности, а на разсъмване трябваше да бъде в Прищина. На седалката вдясно лежеше тежкият му зигзауер, в краката любимият М-16, с който беше застрелял Нерон вълка, Доди Беров и още много други, протягащи ръце към врата му… Надеждно въоръжение, което хората на Аркан щяха да му отнемат още на първата минута. „Да става каквото ще!“ — процеди той и натисна педала на газта до ламарината.

Пристигна без инциденти, въпреки лудешкото каране. Беше шест и десет сутринта. Паркира пред хотела и зачака. Изпуши една цигара… не се появяваше никой. Козела заключи вратите, отпусна се на седалката и мигновено заспа.