Христо Калчев - Кървавият път на коприната

— Добре де, така е. Не се бях замислил, но анализът ти е точен, дори бих го нарекъл прецизен и какво от това. Какво ни гарантира, че ЦРУ няма да избере големите пари на Осама?

— Руско-еврейските не са по-малки пари, шефе. Това първо, и второ — полковник Хакел е в София за среща с Козела.

Проданов стана и тръгна из кабинета си.

— С това трябваше да започнеш, младежо. Имаш картбланш да действаш с всички възможни и невъзможни средства… Искам да кажа, позволени и абсолютно забранени. Ясен ли съм?

— Напълно — каза Агаин, — но ще ми трябва още нещо. Ще трябва да притисна хакера… Както аз си знам.

— Пръсни му гъза, ако се налага, но действай, майоре, че изгоряхме.

— Аз съм капитан, господин генерал.

— От вчера си майор. Честито. А сега изчезвай!

Козела и Габи седяха в най-престижния софийски ресторант „Планет 008“ или другояче казано — в устата на вълка. Заведението беше полупразно, беше едва 19 часа и време да се появи хакерът. Както му мина тази мисъл през главата и полковникът от ЦРУ уверено влезе в салона, огледа се, без да върти глава, и тръгна към тяхната маса. Галантно целуна ръка на Габи и приветливо стисна неговата.

— Добре изглеждаш, хамелеон такъв. Ти май си от тази порода вълци, които се подмладяват от преследванията.

— Не очаквай контра-комплименти — сухо каза Козела. — Защо избра този ресторант?

— Защото има най-добрата кухня в София и не е по джоба на ченгетата. Пред госпожицата ли ще говорим?

— Да.

— Отлично. Аз съм гладен, жаден… Какво ще си поръчаме? Тази вечер сте мои гости.

— Тогава ти поръчай. Няма да те карам да ми опитваш храната.

Хакел се засмя весело и даде знак на половин дузина келнери, които стояха в очакване на почетно разстояние от масата. Продиктува им поръчката за след половин час, а веднага — водка „Абсолют“, черен хайвер с масло и препечени филийки. Когато останаха сами, Хакел каза, запазил доброто си настроение:

— В най-невероятни ситуации сме се срещали, Козел, но никога не съм те виждал усмихнат. Винаги ли е толкова мрачен, госпожице?

— О, не — Каза изнервената, напрегната до припадък Габи. — Той е много ласкав мъж.

— Така ли? — Хакел се засмя широко и показа всичките си перфектно изработени изкуствени зъби. — Значи, съм лош психолог… или ме мрази по-силно, отколкото възпитанието му позволява да го скрие.

— Стига, Хакел — прекъсна го Козела. Изчака да сервират и продължи: — Аз не мога да се добера до Тефик. Ти трябва да свършиш тази работа.

Хакел стана сериозен, дори мрачен.

— Заедно, приятелю. От този момент ние сме отбор, партньори, а от Тефик Андериман бей ще трябва да научим истинското местонахождение на принц Осама, дори ако трябва да използваме целия реквизит на испанската инквизиция.

— Тефик е лисица, полковник. Няма да ме допусне по-близо от една морска миля до себе си.

— Именно — Хакел кимна. — Ти ще го подгониш отпред, аз ще го причакам в тил и това трябва да стане тази седмица.

— Къде?

— Някъде по Пътя на коприната. Имай предвид, че Хизбула и АОК ни държат отговорни за ударите, които ти им нанесе. Но с ЦРУ? Какво ни пречи да им подхвърлим истинския виновник?

— Тогава защо не го направите? — попита Козела, изливайки водката в гърлото си.

— Причините са няколко, генерал Милетиев, или Жаров, или Бог знае как, паметта започва да ми отслабва. Първо — в централата отчитат като грешка войната в Косово и преценяват, че сме били на погрешната страна. Второ — еврейското лоби командва Америка, респективно ЦРУ и е смъртен враг на ислямския фундаментализъм, и трето — вашите власти поискаха официално да те предадем… разбираш ли, със специално писмо до директора Талбог, а нашето заключение беше — щом цяла държавна репресивна машина не може да се справи с един… мъж, то значи той има извънредни качества и си заслужава да му простим старите грехове и да го привлечем на наша страна.

Настъпи дълго мълчание. Отпиваха водка, замезваха с хайвер, но мълчаха. Габи стоеше като закована на стола. През свитото й гърло вода не можеше да мине, камо ли нещо друго.

— Как да ти вярвам, Хакел? Посочи ми една-единствена причина, заради която трябва да ти имам доверие.

Хакел извади от джоба си плик и го подхвърли пред него. Вътре имаше два паспорта. Единият — военен, издаден от Пентагона на името на комодор Джон Милетич, шофьорска книжка и кредитни карти за Американ Експрес и VIZA, другият — граждански, на името на госпожа Гейбриъл Милетич, със съответните допълнителни документи.