Христо Калчев - Белия дявол

— Елате, Бриджит! — каза Белия. — Седнете. Не се страхувайте. За вас не съм страшен. Ако синовете ми научат добре вашия език и всичко необходимо, за да живеят леко в средата си, аз ще ви направя богата жена. Разбирате ли ме, Бриджит?

— Разбирам, ваше превъзходителство — с пламнали бузи отговори момичето.

— Достатъчно е да ме наричате княз! Това исках да знаете, Бриджит, и още нещо… Не ги подкупвайте. Няма да питам дали ви обичат, това не ме интересува. Ще попитам: „На какво научихте синовете ми, Бриджит?“ — и тогава ще очаквам отговор.

— Ще положа усилия да научат всичко, което аз знам, княже.

Вангел се усмихна, стараейки се да изглежда ласкав и добронамерен.

— Тогава ще бъдете човек, който не познава липсата, госпожице!

Белия се обърна към София.

— Имаш две нощи, жено! Прецени с кого искаш да ме запознаеш.

Потомственият дом на воеводите Мойчан не беше нито по-просторен, нито по-богат от неговия, ако можеше да се нарече негов замъкът на София, но имаше една много съществена отлика. По стените на приемната висяха маслените портрети на няколко поколения Мойчан, доказващи наследственото благородство на една от първите фамилии на княжеството, а в техния дом такива портрети можеха да се появят най-рано след сто години.

Разбира се, княз Авалов имаше едно безспорно предимство, беше богат като Крез, външността му създаваше смут и напрежение, а тайнствеността на личността му беше до такава степен окръжена с ореола на екзотиката, че не бяха малко тия, които се съмняваха в съществуването му. София беше казала, че ще прекарат вечерта у Мойчан, но нито тя предполагаше, нито самите домакини какво стълпотворение ще предизвика вестта, че семейството на Белия дявол ще гостува в дома им. Когато лакеят извика „Княз и княгиня Авалови!“, Вангел чу тишината с интуицията на животно, което предчувства нападение. От входната врата беше уловил долитащ шум, напомнящ жужене на пчела, сега чу тишината на очакването.

В салона имаше повече от петдесет души и всички погледи бяха обърнати към него. Вангел хвърли едно око на София. Ни следа от смут, напротив, широка усмивка цъфтеше на устните й. Към тях вървеше дребна двойка. „Домакините?“ — помисли и не се излъга. Все още не беше си позволил да хвърли поглед и на салона.

— Уважаеми, княже! — во̀да Мойчан му протегна ръка и Белия я пое внимателно. Имаше чувството, че пипа жаба. Ръката на воеводата не беше по-силна от тази на малкия му син. — Най-сетне сте сред нас! Милата София толкова ви чакаше. Тук сте сред приятели, княз Авалов. Всички ви обичат и очакват вашите разкази за далечни странствания!

— Благодаря, воевода! — Вангел се усмихна сухо. — Благодаря ви за грижите към жена ми!

Започна безконечно представяне. Разговорът наистина вървеше на френски, но трябваше малко време, за да схване, че владеят само салонната страна на езика. Представиха го на титулувани лица, някои от тях бяха зърнени крале, чиито имена вече беше чувал, тук бяха Кобадин и Неводари, срещнаха се като стари познати, тук беше и братът на Аурел, маршалът на гвардията княз Еужен Абруд, и Белия се задържа пред дребния високомерен рицар.

— Познавам вашия брат, княже! — каза той. — Бил е мой гост в Скендера.

— Моят брат е каналия! — Писклив, висок тенор и надменни подли очи — това беше маршалът…

— Вашият брат е весел мъж. Аз го уважавам! — Вангел отмина, но по лицата на обкръжението и по силните ръкостискания лесно разбра, че публиката е харесала отговора. Мойчан му посочи стол, прислугата му поднесе вино и той се озова срещу смълчана тълпа, очакваща задоволяване на любопитството си. Погледна жена си. София цъфтеше. Мъжът й беше посрещнат като коронована личност и в особеното внимание към него тя виждаше повече от голо любопитство. Това беше фамилната премиера в обществото, а и в най-смелите си мечти не беше очаквала да види такъв прием.

— Доколкото разбирам, очаквате от мен да говоря? — Вангел се усмихна. — Пътуването по море е еднообразно и скучно, господа, понякога мъчително… Един ден, като се опознаем, може би ще ви кажа нещо повече. Наздраве на всички! Искрено се радвам, че съм сред вас!

Вангел се върна в Скендера, изпрати да повикат Котленеца и препусна към Исмаил. Завари Аурел брадясал, отчаян от скуката на глухата провинция.

— Завърна ли се, Вангел? Горд съм, че първо на мен се обаждаш… — Очите на Аурел блуждаеха. — Ще загина в тази пустош… ще загина от досада!

— Вземи три дни отпуск, Аурел. Каня те в Скендера. — Не днес, но утре, ако искаш, ще пратя каретата.