Христо Калчев - Белия дявол

— Ела, дявол такъв, пирате! — говореше на киркирски гръцки. — Ще полудея!

В леглото жена му беше същата фурия и Вангел бързо забрави обвиненията, които се готвеше да й отправи.

— Изневеряваше ли ми, скот такъв! — задъхано шепнеше тя, впиваше зъби в устните му, дереше гърба му с нокти.

— Държиш се като слугиня! — каза Белия. — Трудно ще повярват в благородния ти произход!

— О, нещастен разбойник! Аз съм най-голямата дама в Яш! И най-богатата! А ти — загадъчният княз, който има свой флот и скита по далечни морета! Нищо не знаеш за мен, пирате! Тепърва има да се чудиш. Всички яшки домове са широко отворени за нас. Дори княжеското семейство иска да му бъдем представени! Чаках да се върнеш… Още тази седмица ще ни въведат в двореца!

— Утре се връщам в Скендера — каза Вангел. — Ще трябва да го отложиш.

София скочи.

— Не можеш да ми нанесеш такъв срам, Вангели! Обещах на госпожа вода Мойчан да те представя веднага, щом се върнеш? Воеводата също иска да те види, а той е един от най-богатите и най-влиятелните молдовци… Трябва да останеш поне утре.

— Мойчан? Този, който държи търговията със зърно?

— Един от тях — кимна София. — Другите са Бирлад, Залеу, Сигстул и Карей…

— И ти ги познаваш всички?

— Разбира се! Всеки петък жените идват у нас. Аз съм известна в Яш, Вангели, макар и не колкото тебе!

Вангел изтръпна. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше популярност. Цял живот се беше старал да живее анонимно, а когато се беше прочувал, това никога не беше за добро. Ни за него, ни за тия, които държаха да повдигнат булото на тайната му.

— Аз… известен в Яш?

— Ти си легенда. Почакай, ще видиш сам… И още нещо, в нашия дом се говори само френски! Децата говорят свободно, ще ги чуеш. Цял ден прекарват с Бриджит… Константин пише…

— А румънски?

— Френският е по-важен. Цял Яш говори френски… Бях в Париж, Вангели… Господи, какъв град! И във Виена, и в Линц, и… Ще ти разказвам много… По цели нощи!

— Ела с мен в Скендера.

— Мразя тази къща, княже! Ако обичаш жена си, не я прави селянка! Няма да ти преча да се оттегляш там за лов, за почивка, но ние с децата ще останем тук. Синовете ти ще се сближат с аристократите, ще научат всичко необходимо, за да станат истински князе! Ние… Ти им осигури богатство, но това не е всичко, скъпи! Благородникът трябва да усвои маниерите и знанията на своя кръг, а в Скендера това е изключено!

— И в Скендера живеят благородници — с каква мъка Белия произнасяше подобни думи и с какво отвращение играеше великосветската игра на жена си. — Запознах се с воеводите Кобадин и Неводари.

— Зная. Сега и двамата са тук. На тях дължиш част от славата си!

Истината се проясняваше. В желанието си да го привлекат за пиратския си проект, воеводите търсеха пътища към жена му и като че ли бяха намерили.

Белия дявол стана, облече се и излезе на балкона. Долу се виждаше площад „Галан“, заобиколен от красиви къщи, а в дъното започваше ларгото, извеждащо на площад „Балея“, където се намираше и княжеският дворец. Държавата гладуваше, селяните тънеха в беднотия, но в богатите квартали на Яш цареше охолство ако не като ориенталското, то поне имитиращо го.

Белия не изпитваше съжаление към бедния. В пиратските му представи за света бедни бяха неспособните, мързеливите, страхливите, а те не заслужаваха по-добра съдба, но прекомерната демонстрация на богатство беше нещо, с което не беше свикнал, а сега вече знаеше, че няма да свикне никога. Той беше богат. Сам нямаше представа за размерите на съкровищата си и щеше да ги увеличава, но не за да прекарва времето си със скучаещи аристократи, още по-малко с предвзетите им жени. Белия беше преустановил една дейност, но се готвеше да започне друга и нямаше време да скита по приеми дори ако те са кралски. От друга страна, разбираше, че не бива да отказва на София удоволствието да го представи на новите си приятели. Това щеше да я нарани, а и аристократите кой знае как щяха да изтълкуват нежеланието му да общува с височайшите им особи.

— Добре. — Вангел се върна в спалнята. — Ще остана и утре, ще се срещна, с когото искаш, а сега да видя момчетата!

Децата ставаха ангели. Облечени в костюми на хусари, високи и стройни, с меки руси коси, но с черните албански очи на майка си. Бриджит ги въведе в просторната приемна и остана до вратата. Момчетата се хвърлиха на врата му. Не бяха го забравили и Белия позволи на суровата си вътрешност да се размекне. „Ще дойде ден, и той не е далече, когато само аз ще поема възпитанието ви — мислеше той и галеше белите им глави. — Само аз, синове мои, и ще бъда зъл като надзирател на зандан, за ваше добро и за моя гордост! Дотогава порадвайте се на детството си!“