Христо Калчев - Белия дявол

— Ти се страхуваш, лаз?

Бяха поели последния преход и на сутринта трябваше да стигнат Мобарак.

— Страхувам се — каза той, но Вангел беше забравил въпроса си. Плюеха пясъка, проникващ в устата през коприните, вързани под очите. Белия напрягаше поглед на югоизток, откъдето трябваше да изплуват мобарашките бойници. — Да се страхуваш — продължи Сокон — значи да си нащрек и да не изпускаш оръжието! Смелостта е навик, но има сляпа смелост, а тя е лудост! Живея до днес, защото се страхувам!

Мобарак приличаше на красив сън след кошмарна треска. Бял и розов мрамор се редуваше с каменни колони, изписани с фрески. На места стените изчезваха зад зелените корони на палмите, за да се появят в нов нюанс, още по-ефирни в суровия пейзаж на пустинята.

— Урода знае да живее — каза Сокон, захласнат по ожарения от изгрева оазис. — Господи, защо е толкова скучен раят ти? Така трябва да изглежда раят — порочна красота сред пясъци!

Вангел беше „събрал“ жребеца и незнаещ как да се освободи от потресението, цукаше животното, мачкаше езика му, пореше корема му с шпорите.

— Защо не построиха това чудовище на брега на океана? — попита той.

— За да го опазят от пиратски очи! — отвърна Сокон.

Белия отпусна поводите, замахна с бича и се понесе като отвързан демон към този мираж, който, ако случайно съществуваше, още утре щеше да бъде негов.

Червив плод се оказа Мобарак. Площадът беше превърнат в арена за екзекуции. Дотам бяха стигнали емирите в перверзния си садизъм, че бяха имитирали гладиаторския стадион за измъчване и умъртвяване. Чуждата смърт и набезите на юг до река Нигер бяха единствените развлечения за петимните за кръв кабирци. Две трибуни от бял мрамор бяха издигнати така, че пътят през площада да е свободен. Имаше прорез север-юг и източната трибуна беше по-висока, за да спира пясъчния навей на пустинята.

Когато липсваха екзекуции, по пейките спяха просяци, керванджии, негри, бягащи от вътрешността на континента, дръзнали доброволно да паднат в робските капани на кабирците. На разсъмване личната гвардия на емира завардваше изходите и оковаваше за продан и каторга всички чернокожи, попаднали в трапа.

Оазисът нямаше крепостни стени, но дворците на видните кабирци бяха строени на калкан с пустинята, покривите имаха бойници, стените бяха каменни, облицовани с мрамор, и при затваряне на портите Мобарак изглеждаше непревземаем, и беше, защото никаква обсада не беше възможна в непоносимия климат на Сахара.

— Ще ни разделят — каза Сокон, — отвеждат ни в баните. Ще се срещнем при Урода.

— Откъде знаеш? — Вангел изпитваше отвратителното чувство, че нищо не зависи от него.

— Подслушах. Ти — в банята на емирите, а аз в обществената.

Вангел млъкна. На площада бяха закопани хора така, че само главите им се подаваха. На мъртвите лешоядите бяха изпили очите, черепите им зееха отворени и кухи. Живите бяха изпаднали в смъртен унес и скоро щяха да бъдат споходени от същата участ. Белия погледна разширените очи на лаза… Да, зависеха изцяло от каприза на Урода.

В средата на източната трибуна се отвори тежка, инкрустирана порта и въоръжен до зъби кабирец подпря късото си копие в гърдите на лаза. Бяха пред дома на емира. Пиратът нямаше работа тук. Вангел мина под арката. Озова се в малък двор, павиран с разноцветни камъни. Част от конвоя остана при конете, а двама кабирци го въведоха в сарая. Извървяха дълъг коридор, надвесен над северната част на града, и влязоха в преддверието на банята. Поеха го евнусите, най-страшните обитатели на ислямските дворци. По широки ниски стъпала, между подпорни колони, се слизаше при шестте басейна, обиколени от дебели килими. Покрай стените бяха наредени миндери от коприна, отоманки с червена кожа, тепсии — маси, отрупани с плодовете на Африка, наргилета от кристал и сребро, пълни с гюлова вода, през която хашишът излизаше чист като утринен ветрец и превръщаше кървавата действителност в напевна приказка.

Евнухът Нюка Девичата ласка, личният масажист на Урода, му поднесе купа с портокалов сок и с ниски поклони му обясни, че трябва да остави дрехите си на прага на емировото чистилище. Вангел изпи течността на един дъх, махна белия вълнен плащ, който се спускаше в особен и трудно усвоим масур около тялото, измъкна през главата уиндгарда, но когато седна на стълбите, за да смъкне ботушите, внезапна отмала нахлу в тялото му и той изгуби съзнание. Събуди се изкъпан, намазан с благовонни масла, завит в ефирна, прохладна коприна, но обрязан. Али Ибн Мобарак, емирът на кабирците, му беше нанесъл най-тежкото оскърбление. Беше плюл в лицето на неговия бог.