Христо Калчев - Белия дявол

Появи се градинарят. Лицето му беше изпито, безсънието го беше скъсало. Старецът се отпусна уморено до него. Лулата му димеше — къса, дървена, смрадлива, — потта му вонеше — стара, вкисната, люта. Вангел се направи, че наглежда хрътките. Като се върна, седна срещу него.

— Защо не спиш? — попита Белия.

— На такъв ужас спи ли се? Сума свят затриха, жени, дечица… Господи, няма ли край на мъките?

Вангел беше видял и чул всичко, но това беше турско-гръцка работа, не го засягаше и беше далече от мисълта да осъжда някого. Кръв се лееше по цял свят, кланета се предприемаха навсякъде и срещу всички малцинства. Силният убиваше слабия. Белия беше разбрал тази истина в най-ранното си детство, свикна с нея и се задоволяваше да пази собствената си кожа. Зверства, клади, войни — отчиташе ги като епизодични и ги отминаваше хладнокръвно, със съзнанието, че са неизбежни.

— Трябва да прибера хрътките. Щом се събудят птиците, започват да лаят. — Подсвирквайки тихо, Белия тръгна с ремъците в ръка.

— Нямаш сърце, левантинецо — чу тихия, укоризнен глас на градинаря.

Шотландците не спяха. Бяха скотски пияни, но будни, макар и замаяни от хашиша.

— Ранг? — това беше Шон. Беше започнал да различава гласовете им, но нямаше работа при тях.

— Ранг — повтори Белия и продължи по пътеката.

Когато прибра кучетата и тръгна към банята на персонала, от резиденцията излезе лорд Дърмънд. Походката му беше еластична и сигурна, лицето гладко избръснато, костюмът сменен. Сега беше във военен сюртук и с високи ботуши от черен чорт. Вангел избягваше срещите с него, но беше сигурен, че е пиян, и реши да съкрати пътя си, минавайки между посолството и резиденцията. Лорд Дърмънд каза нещо, Вангел не разбра, сви рамене и се усмихна. Опита да придаде на лицето си невинност, на усмивката — раболепие, но лордът заби жълто-зелените си, рисови очи в него. Белия дявол почувства унижението и мигом изтри гримасата… Сега двамата мъже се гледаха от упор и мълчаха. Посланикът му направи знак да го последва. Изкачиха мраморните стъпала на преддверието и влязоха във фоайето. Вангел беше имал случай да прониква в дворец. Така че обстановката не го порази. Очите му оцениха лукса, но той не беше нов за него и не го смаза под тежестта на патрицианския си товар. Дърмънд видя реакцията му и си състави заключенията. Този тип сто пъти повече приличаше на пират, отколкото на смирен дякон от вътрешността на Македония.

Лордът го преведе до дебелите испахани на салона и го качи в кабинета си на втория етаж. Посочи му кресло, предложи от пурите си, лакеят донесе кафе и закуски. Появи се жена с неопределена възраст, поклони се на лорда и седна срещу Белия.

— Посланикът на нейно величество, негово превъзходителство лорд Дърмънд иска да говори с вас. Разбирате ли гръцки? — Вангел кимна. — Негово превъзходителство иска да научи всичко за вас. Започнете от детството си и не лъжете! За лъжа негово превъзходителство ще ви изхвърли незабавно!

Кръвта изтече от лицето му.

— Преведете! — каза Вангел. — Аз съм левантинец. Бях моряк, сега живея на сушата. Търся начин да се прехранвам. Ако лордът е доволен от мен и моята служба, ще я изпълнявам честно и няма да се навирам в очите му. Ако не, ще се махна още сега. Кажете му още, че не обичам да ме плашат!

Жената се поколеба. Бледа руменина заля бузите и, но все пак преведе.

— Негово превъзходителство е доволен от службата ви и няма намерение да ви плаши. — Преводачката наведе очи. — Предупреждението ви направих аз, за ваше добро. Моля да ме извините! Лордът пита дали искате да поговорите откровено с него? Аз ще бъда тълмач.

— Кажете му, че ще отговоря на всички въпроси, на които е безопасно да отговоря!

Лордът кимна, наля две чаши с ракия и лично му подаде неговата.

— Какво ви заплашва, ако властите разберат кой сте?

— Смърт! — с крайна неохота призна Белия дявол.

— Има ли опасност да разберат кой сте?

— Малка. Моите престъпления са извършени в западния край на Империята. Вероятността да ме познае някой е нищожна, макар че русите коси са предателски.

— За какво ви преследва законът? Ако не искате, не отговаряйте!

Вангел мълча дълго. Главата му бучеше, цялата кръв се беше стекла в очите.

— В албанските планини, от Янина до Пелистера, името ми е широко известно… — все пак отговори той. — Властите ме държат отговорен за убийства.

— Човек убива по различни причини — каза лорд Дърмънд, — политически, религиозни, отмъщения, разбойнически налети…