Христо Калчев - Белия дявол

— На този въпрос няма да отговоря!

— Добре. — Лордът кимна разбиращо. — Кога излязохте в морето?

— Като дете… Станах юнга при един грък. Въртяхме се из Додеканезите. После попаднах при сарацините. Плувах в Атлантика с един корвет, регистриран в Сен Мало…

— Под френски флаг? — Лордът беше искрено учуден.

— Почти. — Вангел се усмихна кисело. — Англичаните откъснаха краката на капитан Марс в Северния Атлантик и аз поех корвета.

— Говорите ли френски?

— Да. — Вангел взе кафето си. Ракията беше отвратителна. Всякакъв ром, дори Прокоповият, беше амброзия в сравнение с този боклук, наречен уиски.

Дърмънд отпрати преводачката.

— Ние сме врагове?

Белия продължи да се усмихва кисело.

— Никога не съм воювал с Британия. Марс казваше, че при друга политика… Извинете, изразяваше се „при разумна политика“, двата народа биха могли да владеят света.

— Споделяте ли това мнение?

— Не се наемам да отговоря. Моите интереси са твърде незначителни. Не познавам световната политика, но Жан Марс, един от най-големите моряци на нашето време, вярваше в сближаването на французи и англичани.

Лордът потъна в мълчание.

— Надценявате този французин. Той беше пират!

— Знам това чисто английско определение — каза Вангел. — С какво Дрейк, Хоукинс, Рейли и другите вълци бяха по-малко пирати? Само с това, че Короната ги скри зад титли и ги произведе капитан-адмирали.

— Бихте ли ми казали истинското си име? — усмихнат попита Дърмънд.

— На вас да. Казвам се Вангел Аваля. Османлиите ме търсят под прякора Белия дявол.

— Белия дявол? — Лордът възвърна аристократическата си сдържаност. — Колко време смятате да останете на служба при мен?

— Не дълго. Търся начин да се добера до Янина. Там е всичко, което имам. После ще напусна Османия. Ще ида на север… Някъде, където не ме чака дръвник и косата няма да прави такова впечатление.

— От пари ли имате нужда?

— Не! — Вангел знаеше достатъчно за неговия свят, за да се задържи на висотата на откровението. — Трябва ми кораб и време. Кораб, за да стигна до Янина; време, за да стихнат бунтовете и властта да изпадне в обичайната си леност.

— Кога очаквате да стане това? — Кой знае защо, Вангел чу повече от обикновеното любопитство.

— Гърците се бунтуват от май до октомври. На студ не държат и през зимата се връщат по домовете си. Турците са свирепи, имат кървав гняв, но не са злопаметни и не държат карез. До първите зимни дъждове всичко ще бъде забравено, страстите ще улегнат и ще настъпи моят час.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! Омразата ще остане, но проявленията й ще бъдат отложени до следващата пролет.

— И така докога?

— Докато съществува Империята и докато гръцката светиня „Света София“ не престане да бъде джамия.

Дърмънд седна да пише. В официалния доклад посланикът на Тюдорите съветваше да не се отлага натискът пред Високата порта за свободното плаване през проливите. Предлагаше да се пристъпи към незабавни действия, докато султанът е зает с потушаването на бунтовете на нелоялните си поданици. По-надолу лорд Дърмънд излагаше аргументите на Вангел Аваля — Белия дявол.

Цяла седмица пътуваха до емирата. Яздеха на ръба на пустинята. Отляво се простираше червеникаво пясъчно безбрежие, а когато вятърът духаше от югоизток, ставаше ад. Вангел имаше чувството, че това пътуване никога няма да свърши, че никакъв Мобарак не съществува, че костите му завинаги ще останат да белеят сред пясъка.

На петия ден пътят се запровира под склоновете на гола, ерозирала планина, а когато прехвърлиха билото, попаднаха в медните рудници на Мобараците. Роби копаеха мед и сребро, промиваха пясък за злато при почти пълната липса на вода. Носеха я с мулета от единствения извор в оазиса на Халила, зад южния скат на планината. Работеха негри роби, докарани с оръжие от бреговете на Нигер.

— Всичко ще бъде твое! — каза Сокон, поразен от величието на гледката. Стотина конници кабирци, белокожи и червенокоси, държаха в робско подчинение хиляди негри, пълзящи като термити около подкопания склон на планината. Воините слязоха от конете и се проснаха по очи в пръстта. Стояха така, докато не му омръзна да ги разглежда и не даде знак да станат.

— Остави ги в прахта! — каза Сокон. — Колкото по-слабо ни запомнят, толкова по-добре!

— Докато Али е жив, тия скотове ще бъдат в краката ми!

— Кой знае? — Сокон ставаше все по-нервен. — Тук владетелите и обожанието се менят като вятъра!