Христо Калчев - Белия дявол

В тъмнозеления сумрак на градината Вангел видя лейди Даяна да излиза с каретата, но Дърмънд не беше с нея, не беше и при шотландците. Кабинетът му беше тъмен, в резиденцията светеха единствено помещенията на прислугата. Лордът или спеше, или го нямаше.

Когато се захлади и вятърът подухна от морето, шотландците запалиха фенерите по дърветата и започнаха традиционната си игра на кегли. Вангел се измъкна от стаята, облечен по английски, върза косата си с кожен ремък, заби пищовите в колана и с вид на умиращ от скука излезе от сянката на дърветата. Шотландците бяха хазартни типове и влагаха много страст в играта. Залагаха така, като че ли всеки миг ще се хванат за гушите, но свършеше ли играта, страстта умираше с бързината, с която се беше породила. Когато лордът се включеше, всякаква йерархия отпадаше, посолът попадаше под кодекса на общите правила, губеше или печелеше, но докато кипеше комарът, титлата му не значеше нищо.

Шотландците видяха Вангел. Кърк се взря в очите му, попита на френски:

— Случило ли се е нещо, Ранг?

Вангел поклати глава. „Лордът ви има доверие? Така да бъде!“

— Скучая — каза той. — Преча ли?

— Не, човече! — Шон беше по-дружелюбният от двамата, но вътрешни предчувствия му шепнеха, че е по-опасният. — Искаш ли да се включиш?

— Друг път! Сега ще гледам.

— Там, под клена… в извора, има родоско вино. — Кърк се наведе над улея за дървената топка. — Пий!

— Ще пия! — Вангел измъкна една от петте бутилки и се върна при играчите. Правилата бяха прости, но играта изискваше ловкост и сила, а шотландците разполагаха и с двете. Кърк спечели една лира и Шон отиде да реди кеглите.

— Ранг? — започна Кърк. — Чувал ли си за адмирал Хоукинс? Навремето беше партньор на сър Френсис.

— Бухала? Капитанът на „Миниън“?

— Виждал ли си го?

Вангел се усмихна.

— Щях ли да пия родоско вино? Бухала не взимаше пленници!

— Питах, в морето срещал ли си го?

Вангел не можеше да предвиди къде ще избие такъв разговор, но предпочиташе да избегне конфликт с шотландците.

— Когато Дрейк тръгна да търси северния път, Бухала остана да охранява бреговете на острова.

— Тогава кой потопи Марс?

— Никой! Марс не беше потопен. Едно гюлле откъсна крака му. Както стоеше на квартердека, изведнъж се скъси с цял метър. Обстрелваше ни старият Бруукс, Розата на ветровете, бащата на Смарти Смайли.

Шон слушаше внимателно.

— Какво стана с Марс?

— Живя две години, после лапна дулото.

— Познаваш ли Смарти Смайли?

Вангел не отговори веднага. „По заповед на лорда ли ме разпитвате?“

— Заедно си пробивахме път от Агадир до Европа… — каза в края на краищата Белия. — Тогава Смарти Смайли беше на „Обзървър“. Краят на сляпата Испания, както я наричаше Дрейк. Същата година Ескориал разположи артилерия на двата бряга на Гибралтар.

— Помня тези години… — Дърмънд излезе от сянката на дърветата. — Сър Френсис съветваше Адмиралтейството да разположи артилерия на южния бряг.

— Така е… — Вангел кимна, стараейки се да укрие изненадата си. „Дърмънд е подслушвал? Започнах да остарявам! Преди години щях да чуя и стъпките на котка!“ — Португалия все още беше независима и едва ли щеше да вземе страната на Филип. Както се изразяваше Марс, „Канарчето излетя от дланта ви!“.

— Ако ние имахме южен форт в Гибралтар, това щеше да бъде зле за французите? — подхвърли Шон.

— Аз не съм французин. — Вангел бръкна в пазвата си и извади голям кръст. — Това е подарък от Смарти Смайли. Изпрати ми го по английския морски агент в Сидра, Юстас Чатсуърд.

— Лорд Чатсуърд! — натърти Дърмънд. — Ранг, властите ви търсят усилено. Ако е вярно една трета от това, което ви приписват, вие сте страшен човек!

— Моята биография не е по-дебела, нито по-кървава от тази на който и да е англичанин, плувал с Дрейк, Рейли, Хоукинс и другите.

— Тези мъже имат Британия зад гърба си, Ранг!

Вангел надигна бутилката, отпи дълбока глътка, достатъчно дълга, за да обмисли отговора си.

— Имах възможността да се снабдя с надеждна защита — бавно каза той. — Можех да постъпя на френска служба. Тогава и аз щях да имам корона зад гърба си.

— Защо не го направихте? — попита Шон, без да изчака въпроса на шефа си.

— Защото кръвта ме теглеше, сър! — и отговорът беше за Шон. За първи път Вангел употребяваше тази титла. — Империята на Османовци ще рухне един ден. Тогава моите потомци ще възстановят достойнствата на страната си!

— Ще възродите Византия? — обади се лорд Дърмънд. — Вие сте мечтател, Ранг.