Христо Калчев - Белия дявол

Шамир Перес беше злокобна фигура, но Белия му беше благодарен за помощта. Легацията имаше собствена охрана. Двама шотландци, силни като коне, респектираха и с физика, и с ледения блясък на погледите си, Вангел ги избягваше, а те нямаха претенции към функциите му на нощен пазач. Шотландците не говореха източните езици, Вангел не разбираше нито дума от лаещия им, гърлен говор и за дълго се разминаваха в мълчание. Белия дявол беше представен на посола чрез Нердим ханъм, жената на Индериман, красива арменка, приела исляма, но в сърцето си запазила несторианското си обожание към двете лица на бога. Перес, който оживяваше във всякакви ситуации, беше казал на Нердим ханъм, че властите търсят млад левантинец, дякон от охридската епархиална църква, по доноси на гръцките теолози за престъпления към престола. Чужда на дворцовата подозрителност, далече от интриги и мразеща насилието, тя помоли лейди Дърмънд, жената на посола, да вземе левантинеца на служба. Така Белия остана и заживя в столицата на Империята, недосегаем от законите й.

Вангел каза името си на шотландците, те не можаха да го произнесат и го прекръстиха Ранг. Казваха се Шон Мърдок и Кърк Хоукинс, живееха в отделна пристройка, снабдена с всичко необходимо, и се ползваха със страха и уважението на низшия персонал, макар никога да не проявяваха физическото си превъзходство. Още първата седмица Вангел разбра, че отношенията им с посола, лорд Джон Дърмънд, са по-интимни от нормалните за аристократ и прислуга, а не беше минал месец, когато му стана ясно, че Шон и Кърк са много повече, от първия съветник на легацията. „Тези момчета са генерали!“ — помисли Белия и не беше далеч от истината.

Един ден, на мръкване, дрямката му беше нарушена от водната струя на градинаря. Вангел чу песен. Думите бяха български. С години не беше чувал тази реч. Вангел скочи в ботушите, ръгна пищова под албанската антерия и излезе. Между египетските рози се подаваше клепоухо лице.

— Откъде си? — попита той. В космополитната имперска столица нямаше нищо невероятно да срещнеш сънародник.

— От далече… Стрелча е моето село.

— Отдавна ли си тук?

— На гурбет съм. — Градинарят заряза работата си и се подпря на мотиката. — Хванат ли студовете, хващам пътя.

— Женен ли си?

— Девет деца имам…

Вангел тръгна към града. До застъпване на служба имаше много време. На входа се размина с лорда и шотландците. Връщаха се от лов, възстановили дистанцията между патриций и парий. Този трик отдавна не му правеше впечатление. Лордът подхвърли нещо през рамо и отмина, шотландците го удостоиха с дивите си погледи. Нямаше агресия в тези очи, но и доверие нямаше.

Тогава чу крясъци, плач, глъчка… Еничарите подлагаха на клане гръцките квартали. Атинският архиепископ беше благословил за бунт милициите на капитан Ставракис…

Шотландците лежаха по гръб, пиеха ракия, пушеха хашиш. Вангел беше в състояние да различи тази миризма от километри. Показа им, че отвързва кучетата, и се махна от прозореца.

— Ранг? — извика някой от двамата, но Шон го показа с пръст. — Грък?

— Не — Белия поклати глава, — левантинец.

— Грък… масакро!

„Масакро“ значеше клане на лингва франка и Вангел разбра смисъла на въпроса.

— Тук сме в безопасност — каза той, колкото да чуят гласа му. Тези мъже го правеха нервен.

Службата започна с обход. По фасадата градината беше дълга двеста крачки, но оттам в трите посоки имаше най-малко още по хиляда. Зад легацията беше къщата на лорд Дърмънд, оградена с бели, рендосани дъски с медни върхове. Имаше и други постройки. Помещение за градинаря, конюшня с пристройка за прислугата, клетки за ловни соколи и кучкарник. Кучкарниците бяха два. Лейди Дърмънд имаше частен. Кучетата й бяха малки, уродливи и злобни и биха били лесна плячка за шестте хрътки, които нощем му помагаха в опазването на легационната собственост. Вангел пусна животните и докато наблюдаваше вълнообразния им спринт между кленовете, лорд Дърмънд прекоси двора и влезе при шотландците.

Вангел се бореше с дрямката, клепачите му тежаха. Всеки момент птиците щяха да се събудят, а после щеше да изгрее и слънцето. Градът горя цяла нощ. Стонове раздираха тишината, но от близо час бяха стихнали. Заревото изтля и се сля със сивеещото утро. Лордът се върна. Залиташе. Махна с ръка, усмихна се със здравите си вълчи зъби.

— Ти си Ранг! — безсмислено, по-скоро като констатация каза той и отмина.

Оставаха три часа служба, после щеше да се хвърли в леглото и да спи до обяд.