Христо Калчев - Белия дявол

— Е?

— Не можеш да излезеш от града, ако не те преведе наш човек.

Вангел разбра всичко.

— Това са синовете ти, нали?

Андон зяпна, но за негова чест бързо се справи с изненадата.

— Да, ефенди. Ако не можеш да чакаш до съмване, синовете ще те изведат от калето.

Вангел се усмихна кисело.

— Защо не ме нападнат още тук? Или сам да развържа кесията?

— Какво говориш, ефенди? За какво нападение бълнуваш! Ние сме християни, люди божи! Бъркаш ни с черкезите, да им опустее името!

— Не дрънкай, скот! — Вангел не изпитваше гняв, но гласът на ханджията го дразнеше като гвоздей по ламарина. — Кажи на твоите дембели, че Вангел Аваля от десет години не изпуска оръжието… Нито ден! Повтори!

— Но аз?

— Повтори, скот!

— Да кажа на момчетата, че оръжието ти е отръки, ефенди! За казване ще им кажа, но не срами гостоприемството на ханджията, човече божи! Зло от мен видя ли?

Вангел не отговори, дояде сланината, допи виното и стана.

— Готов ли е жребецът, чорбаджи? Да го доведат отпред, и сметката за гостоприемството! Бързо!

Вангел препусна по неравния калдъръм, сви зад първия ъгъл и се укри в сенките на оградите. Не минаха пет минути, и двама конници префучаха с щръкнали задници и фесове между ушите на конете. Вангел изчака да заглъхне чаткането на копитата и се върна в хана.

— Сполай, чорбаджи! — Андон ровеше в чувалите с кросно и пресипваше зърно в делви. Избата беше от северната страна на хана и единствената светлина идваше от дебела, восъчна свещ. — Излъга ме ти, Андоне! Обеща да говориш на дембелите си. Сега какво ще си рекат момчетата, а? Като те намерят с червата в скута?

— Милост, ефенди! — Андон падна на колене. — Полакомих се… Да си откупя живота за десет жълтици?

— Сто!

— Нямам толкова, бей ефенди… — Андон не довърши фразата. В ръката на Белия лъсна камата.

— Както речеш… Сто, бей?

— Бързо! — изсъска Вангел. — Върнат ли се, ще трябва да затрия целия ти род!

Господи, какъв град беше Истанбул? Какво море от хора и на какво място строен?

Вангел беше спрял жребеца на хълма над Пера. В нозете му бяха дворците на султановите велможи, потънали в зеленина и разкош. Под тях — три морета и два пролива, кораби в спокойни, миролюбиви води, рибарски лодки като гларуси… А крайбрежната улица! Та долу пълзяха сто, двеста, триста хиляди души?

„Самият дявол, сатаната, няма да ме открие в този казан!“ — мислеше Вангел. — „Тук ще дочакам старините!“

— Ти ли сееш трупове? — попита Сокон. Зададе се от кръчмата на Прокоп с чаша ром в ръце, както винаги въоръжен до зъби, но с весели очи. Лазът изгледа облечената с пищността на Клеопатра Дарма и мина на гръцки. — Все някой ще ти разпори корема, момче!

— Внимавам — неопределено отговори Вангел. — Уродът е пратил да ме викат в Мобарак. Изглежда, наистина се готви да ме прави наследник?

— Това те пази… все още! — Сокон седна на малахита. — Не си губиш времето, сине майчин! Коя е тая?

— Дарма — Вангел не искаше да води интимни разговори, още повече че нямаше с какво да се похвали. — Мавританка. Какво ще ме посъветваш, да приема ли емирата?

— Нямаш избор! Или ще вземеш наследството, или Али ще ти вземе главата? Ще те затрие по карагьозчийски, с най-мъчителната смърт, която древните са измислили.

— А ако приема? — Вангел не се страхуваше от Урода, но осиновяването щеше да го върже в Агадир или, още по-лошо, някъде из пустинята, а той се готвеше да предложи сабята си на онзи мъж, Марс бег, да плува на „Джема“ и да търси съдбата и късмета си сред белите мъже.

— Ако приемеш… е, тогава, господарю, кланям ти се до земята! — Сокон стана сериозен. — Ако приемеш и си спомниш, че сме земляци, Сокон лаза ще бъде най-верният ти капитан! — И пиратът изказа на глас тайните му помисли. — „Залагай на белия човек!“

— Ще видим. — Вангел влезе в харема и направи знак на Дарма да го последва. Сокон остана сам, допи рома и с разклатена крачка се върна при Прокоп.

— Да бъдеш господар е изкуство — каза Дарма, — от женското по-голямо!

— Пищовът и камата, това е господарят!

— Не! — Мавританката поклати глава. — Край с оръжието. Господарят не си цапа ръцете. Други вършат мръсната работа. Жени, коне, молитви, това е животът на емира. Ако решиш да плаваш като Урода, трябва да оставиш твърда ръка за заместник. Някой, който да може с кръв и огън да държи племената в подчинение. На твое място отсега ще купя душата на твоя главорез… Как беше идиотското му име?