Христо Калчев - Белия дявол

„Спечелих!“ Все още не знаеше какво иска, как ще го постигне, за какво му е тази жена, какви неясни и противоречиви планове нахлуват в душата му.

— Имаш парите! — Гласът му беше чужд, глух, дрезгав. — Ще ги донеса веднага… Но ти ще му ги дадеш утре сутрин! Разбираш ли!

Дарма кимна, краката й правеха вълни, гърдите и се тресяха от вътрешния ритъм, весело учудване разтягаше кестеновата кожа на лицето й и показваше хищни, бели зъби.

— Ще ти омръзна! — каза тя.

Вангел скочи обзет от ярост.

— Това е моя работа!

Дарма онемя. Пред нея стоеше убиец.

Кръчмата вреше. Вангел погледна за Сокон, Белята или някой от сарацините на Урода. Нямаше никой или почти никой. На една от масите двама пирати на Али играеха на кости, игра, подобна на зарове, но по-проста и по-жестока. Излезе. Беше започнал приливът. Вятърът духаше от морето и градът започваше да се съживява. По сокаците се разминаваха търговци с особена порода бели магарета, типични за тази част на Африка. Забулени жени с товари на главата, балансираха сръчно като котки по покрив, мъже във вълнени бурнуси, стискаха под бели, прилични на нощни ризи роби дръжките на ятаганите. Вангел огледа пристанището. Естествената подкова на залива се простираше на около левга от южния вълнолом — естествен планински нос, препречващ на северозапад напора на Атлантика, до изкуствения бент от камък и глина, построен от измряла цивилизация в неизвестни времена. Улиците към морето бяха стръмни, градът хълмист, така че Белия виждаше залива като на тепсия. Пред него на основния кей мързеливо се поклащаха три сарацински шхуни, после следваше дълъг, мръсен плаж, пазар за риба, и зад него рибни кейове. Вангел тръгна с вид на скучаещ лентяй, извървя улицата, слезе на брега и продължи към рибарските мауни върху седефените отломки на океана. Трябваше да се докопа до пазара, без да предизвика вниманието и тревогата на забулените марокански кадъни. Цветът на косата го беше направил популярен, а срещата с хората на Шабан му бе донесла славата на опасно момче.

Всеки миг слънцето щеше да падне в океана и брегът да потъне в непрогледен мрак. Инстинктът му подсказваше, че именно тогава трябва да попита: „Кой е Шабан?“ Вървеше бавно, с широка крачка, с ръце на гърба и чепка грозде, захапана между резците. Над града се подаде луната, завиха зурни, чуха се изстрели. Слънцето се гмурна във вълните, Вангел хвърли чепката, измъкна пищовите и с бързи крачки се вряза сред пазарния мравуняк. Търговците палеха лоените фенери. Трябваше да бърза. Докопа в движение някакво дете, притисна го в камара с пъпеши:

— Къде е Шабан Кучето на пророка?

— На зеления пристан — без следа от страх отговори детето.

Вангел хукна. Жълт, червен, черен… Това беше зеленият пристан. Ето дървената буна, и тя боядисана в цвета на Мохамед Учителя. Няколко чалмалии клечаха и чистеха риба. От кея висяха два чифта крака и две лули просветваха в мрака, някой опитваше да запали лойта в кандило от костенурка.

— Шабан, търси те Белята! — извика Вангел. — Чака долу на шхуната.

Една сянка се отдели от буната и отстъпи назад.

— Нямам работа с Белята! — Дори на анемичната светлина на кандилото лезвието на ятагана блесна достатъчно ясно, за да няма съмнение, че е в ръцете му. — Кажи му: Шабан го няма! Няма го, търсих го, речи!

Вангел ускори крачката, някой извика:

— Палето на Али!

Шабан драсна към града. Махайки с ръце, ятаганът проблясваше и издаваше пътя му в мрака. Вангел го настигаше бързо, без усилие, без гняв, но с безпощадността на вълк, който ще убие, защото обстоятелствата са го убедили, че тази смърт е необходима. Шабан се обърна и хвърли ятагана като копие. Страхът правеше ръката му мека и острието мина далеч от целта. Вангел не виждаше очите му, но ужасът се изливаше в потта му и смрадта беше такава, че по нея би го проследил и в ада.

Вангел подпря дулото в челото му, с лявата ръка измъкна камата, заби я в корема и отскочи назад. Не дочака агонията, сигурен, че никога вече няма да чуе за Кучето на пророка.

Тръгна към града, без да бърза, но и без да се влачи. Вътрешна сила командваше поведението му, движеше го, насочваше го, предопределяше всяка негова крачка, пазеше го от вътрешни болки, но и от животинския страх, превръщаш мъжете в скимтящи кучета. Белия не мислеше за последствията, природата го беше лишила от аналитичен ум, но в замяна на това му беше дала всички качества на действения, а това го правеше да изглежда внушаващ опасност, придаваше му онази спокойна и плавна сила, която, комбинирана с решителност, можеше да направи и от детето демон.