Христо Калчев - Белия дявол

Един от малкото местни пирати (мароканците избягваха морето) домъкна за косата раздърпана, тъмнокожа жена, но без типичните за негъра нос и бърни. Съблече я със залитане, хвърли в басейна чехлите й, дрипавата й, прилична на хитон роба и хълцайки, пиян я облада.

За миг взря несигурния си, плуващ поглед във Вангел, махна с ръка, изправи се с мъка и залитайки, се понесе към кръчмата.

Когато болката отмина, жената се надигна. Лицето й беше мръсно, от носа й беше текла кръв, от очите — сълзи, прекарали през мургавото й лице солени бразди. Изправи гъвкавото си тяло, прекрачи фонтана и се отпусна във водата. Слабините й бяха боядисани с червена къна и блестяха на слънцето като огън, ноктите й имаха тъмнозеления цвят на отровата.

— Имаш ли сода?

Вангел донесе. Жената изпра робата и заедно с чехлите я изхвърли на единственото слънчево петно, което смокините пропускаха между харема и кръчмата.

— Ела да ми изтъркаш косата — каза тя. — Боли ме гърбът. Не мога да си вдигна ръцете.

Белия дявол се подчини по-скоро от любопитство, отколкото от похот, но все по-трудно откъсваше поглед от мургавите дъги на ханшовете й. Когато натопи глава, за да изплакне косата, Вангел се върна от другата страна на басейна. Деляха ги пет-шест метра. Косата прилепна, кръвта се отми, лицето светна, черните зърна на гърдите й плувнаха над водата.

— Дай една смокиня! — тя се отпусна на дъното и опря глава в малахита. Вангел хвърли плода пред устата й. — Красиво е! — огледа се, без да мърда, сега само раменете й бяха над водата. — Някога тук е бил летният сарай на султан Хасан Мавъра. Преди пиратите да го прогонят от Агадир. Сигурно има сто години оттогава. Дай още една… Сам ли живееш в харема?

— От известно време съм сам. Бяхме много.

— Казват, че емирът на кабирците е умрял. Ако е вярно, напразно чакаш джуджето.

Вангел сви рамене, зает от единствената мисъл да я накара да излезе от басейна.

— С джуджето или не, напролет тръгвам.

— Откъде си?

— Далече… От северния бряг на Средно море… после на изток, през проливите, между островите и после навътре в сушата.

— Как се домъкна тук?

— Дълга история… — Вангел нямаше нищо против да й я разкаже, но в очите й не видя желание да я чуе.

— Колко… годишен си?

— Двадесет — излъга той.

— Убил си един от хората на Шабан Кучето на пророка?

— Кой е Шабан?

— Бербер, разбойник… Излязат ли пиратите от пристанището, той командва Агадир.

— Него трябваше да застрелям!

— Ще ти го покажа — с въодушевление откликна тя. — Всяка вечер е на рибарския стапел.

— Ще го убия — апатично кимна той. — Как ти викат?

— Дарма.

— Откъде си?

— На юг… има една пустиня и след това е моето село. Там са истинските маври. Тия тук са негърска сбирщина. Нашите халифи са владели Испания… Бил ли си с жена?

— Кой те домъкна тук? — Вангел избягна прекия отговор.

— Белята. Има три години… Може и повече.

— Какво взимаш? — Вангел не довърши въпроса, но той беше ясен.

— Два динера.

— Колко динера има в едно златно крусадо?

— Много… Не знам. За едно златно крусадо можеш да купиш лодка с платно и още едно за обръщане на галса.

— Излез от тоя гьол, дявол да те вземе!

Дарма се усмихна.

— Беше ли тук, когато… с оня?

Вангел кимна.

— Бяхме пияни. Сега не чувствам нищо. Изтрезнях.

— Какъв ти е той?

— Никакъв. Дори името му не знам.

— Мароан се казва — подсети я той с пълното съзнание за абсолютната незначителност на сведението. — Аз ще ти дам златно крусадо!

— Ние сме маври! — гордо каза Дарма. — Мавърът не краде! Ако взема златно крусадо, ще бъде кражба.

— Ела да живееш тук. — Вангел едва преглъщаше думите, пот шурна по гърба му. — Ще готвиш, ще лежиш под смокинята… Никой няма да млати главата ти у камъните.

Дарма се усмихна отново, надигна се, подпря длани на малахита, подскочи и седна на реборда. Тялото и блестеше, чисто и гъвкаво като на видра.

— Ще хвърлиш тия парцали… Ще ти купя коприна от кантонската — припомни си той думите на Урода. — Ако тръгна по море, ще ти дам пари да се върнеш при своите.

— Аз съм на повече от двадесет — каза Дарма. — Може и двадесет и петгодишна да съм?

— Ако реша, ще стана емир на Мобарак — припряно, все по-смутен и още по-несигурен каза той. — Само да поискам, Али ще ме признае за син! Тогава ще ти подаря… целия Агадир с все негърската му сбирщина!

— Не! — Дарма поклати глава, все още запазила усмивката си, но сега лицето й беше тъжно. Вангел можеше да се закълне в живота си, че това, което вижда в очите й, е тъга. — Шабан ще ме заколи! За да го напусна, трябва да му броя петдесет динера!