Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

Десетина минути по-късно Нейолу се прехвърли на капрата на дормеза и подгони жребците на северозапад, към Биказ, последното убежище на Авалови върху земята на Молдова.

Зоя хърватката, която беше жена последователно на тримата сина на Белия дявол, която беше родила и отгледала съпругата на властвуващия княз Йоан Лупус, не можа да легне във фамилното гробище на Авалови.

Когато пристигнаха в Биказ, беше нощ, но въпреки мъртвата тишина и привидното спокойствие, царящо над източните Карпати, Вангел почувствува с кожата си, че нещо не е наред.

— Нейолу, приготви мускетите — тихо заповяда той.

— Нямате ли кучета? — зареждайки, попита румънецът. — Кой пази имота? — Сега ще видим. На конете! Ниско над ушите! Обърни дормеза. Може да го ударим на бягство.

— Къщата изглежда празна — обади се Аурела от прозореца на каретата. — Нали княгиня Зоя те чака тук?

— Тихо, Аурела. Качи се на капрата. Ако чуеш изстрели, подгони конете обратно… Ние ще огледаме къщата.

Приближиха тежката дървена порта. Яздеха ходом с мускети в ръце. Нейолу натисна вратата и тя подаде със скърцане, наподобяващо вълчи вой.

— По дяволите, тази предателска… Нейолу не довърши фразата. Луната освети полуразложен кучешки труп, прекосиха прага и се натъкнаха на масова гробница. Из широкия плац бяха разхвърляни конски трупове, на входа на обора висеше обесен един от наемниците на хърватката. Юрикан, ударен от миризмата на леш, изцвили тревожно, разбуди гарвани, орли, между краката на жребците се стрелнаха чакали. Луната изчезна, скрита от лешоядното ято, а когато изгря отново и попълни имението със сенки, Вангел вече знаеше всичко. Смъртта беше шествувала в Биказ, изпратена лично от зет му княз Йоан Лупус и неговата съпруга. Скочи на земята и тръгна към къщата. „София няма да посегне на родната си майка — трескаво мислеше той. — И въобще не би го направила.“

Имението зееше отворено. През плетените пердета едва пробиваше светлата нощ течението ги клатеше така, сякаш зад всеки прозорец се криеше някой.

— Ще запаля огън — обади се Нейолу зад гърба му, но докато блъскаше чакмака в кремъка, Вангел свикна с тъмнината и започна да различава предметите. Бяха влезли през входа за слугите в големия салон с дървената маса и пейките, където хърватката провеждаше военните си съвети. До единия крак на масата лежеше мъртвец, пронизан с пика в гърдите. Вангел разгледа оръжието. Беше лека кавалерийска пика, инкрустирана с девиза на Лупусите „Deo exsehsis Lupusum“.

Нейолу успя да запали праханта и я поднесе към канделабъра, поставен в средата на залата. Други трупове нямаше.

— Зоя тръгна с четирима души — прегракнало каза Вангел. Нейолу кимна. Той и Матей Плъха бяха изпратили хърватката в тайното й имение.

— Двама са мъртви…

— Всички са мъртви. — Вангел измъкна една от свещите, прекоси салона, влезе в спалнята на мащехата си и повърна. Отрязаната, изцъклена глава на Зоя го гледаше втренчено от дъбовия скрин за бельо. Набучени на пики, закрепени прави, другите двама наемници бяха подпрени на стените като мъртви стражи на едно колкото жестоко, толкова и безсмислено клане.

— Знам всичко. Нищо не ми казвай! — изкрещя София, когато го видя да влиза в покоите й. — Помощ! Помощ! Убиец! Даниъл, Виктор…

— Излишно е — примирително каза Вангел. — Избих ги до крак. Няма кой да ти помогне.

Очите на София се разшириха, за миг в зениците й се мерна страх, но арогантността й взе връх и закрещя истерично:

— Къде се намираш ти бе, убиец подъл! Ти си в двореца на своята княгиня! На колене, жалък роб! На колене или ще заповядам да те побият на най-тъпия кол в цял Яш!

Вангел се огледа. Прозорците бяха с решетки, вратата, през която влезе, единствената. Долу чакаше Нейолу с конете, в хана „Сибиу“ Аурела с дормеза.

— Ще млъкнеш ли? — уморено попита той, отпускайки се в най-близкото кресло.

Лицето на София се преобрази мигновено. Или надежда блесна в очите й, или светлината разиграваше измамни сцени с изражението й.

— Защо си тук? — по-кротко попита София. — Как смееш да стъпваш в двореца на един владетел, загинал от собствената ти ръка?

Вангел поклати глава.

— Йоан стана жертва на собствената си подлост. Не съм предприемал нищо срещу мъжа ти.

— Лъжеш!

— Не, не лъжа и ти го знаеш отлично. Цяла година се опитвам да убия султан Мехмед. Ако верният васал Йоан е решил да го спаси с цената на живота си, това си е негова работа.