Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

— Мехмед? — тихо попита Аурела, застанала до него.

— Не — Вангел остави бинокъла и се върна в стаята. — Някакъв васал, ако съдя по вида му. — Тогава чу гласа й.

— Това е Апафий, Вангели.

— Апафий… Защо Апафий, по дяволите. Какво накара султана да вдигне благоволението си от верния васал княз Йоан Лупус?

Отговорът беше замайващ.

— Сестра ти София. Мехмед султан разбра, че княгинята е внучка на Белия дявол.

— Правдоподобно… София — внучка на най-върлия враг на империята. Да, това Високата порта няма да прости на Йоан… Но как е научил Мехмед произхода на властващата княгиня?

Това, което последва, беше още по-невероятно.

— В Яш мислят, че донесението е твоя работа — отговори Аурела.

Вангел Авалов яхна Юрикан и тръгна да търси Нейолу Румънеца. План, пъклен и подъл, зрееше в главата му и вече беше започнал да добива завършена форма. Мехмед и Йоан щяха да чакат гемията „Кортеза“ и внука на Белия дявол на борда й. Щяха да чакат атентатора от Измир, Истанбул, Едрине, от прохода в Балкана и щяха да дочакат, ей богу, макар че самият той нямаше да бъде на палубата… Яхнал персиана, скрит в тръстиките на блатистия северен бряг, той щеше да дочака срещата на „Кортеза“ с кочермите и тогава, каквото е рекъл Господ Бог, да бъде свето името му.

Честният, горд и смел румънец изпълни блестящо задачата си. След Сотир Одринецът Нейолу беше единственият мъж, който му вдъхваше и уважението, дължимо на истинския воин, и доверието, което в тези продажни времена човек трудно можеше да има на родния си брат.

Вангел и Нейолу изкупиха цялото количество барут, което можеше да бъде открито от Констанца до Исмаил, натъпкаха го в трюмовете на гемията, наеха двама цигани за ветрилата и котвата и зачакаха табиите да щурмуват реката. Дните се нижеха бавно, напрегнати, нервни, пълни и с изненади, и с непредвидими опасности. В Галац се появиха няколко татарски разезда, но се задоволиха да бастисат пазара и без кръв се оттеглиха на изток. Отвъд реката войската на султана се разрастваше като гъба след дъжд. Не минаваше ден, без да писнат зурлите и аскерът с крясъци и благодарствени възклицания „Иш аллах“ да не среща новите табии, вливащи се и в без това гигантските войски на Отомания. Вечер Вангел се прибираше в къщата на вода Райнеа, хапваше надве-натри и смазан от умора се хвърляше в постелите. Събуждаше се посред нощ любеше ненаситната за ласки Аурела, излизаше на балкона и до разсъмване броеше стотиците огньове, светещи там, на юг, зад реката. С първите лъчи на слънцето се появяваше Нейолу с оседналите жребци и Вангели, по-уморен от вечерта, тръгваше към онзи ръкав на реката, където криеха „Кортеза“.

Една нощ султан Мехмед IV Османоглу все пак настигна войската си. Беше четвъртък срещу петък, ислямската неделя. На другия ден мюфтията на Бурса държа лаещата си проповед от върха на една стенобитна машина, а в нощта срещу събота на пети май войските започнаха да прехвърлят реката. Вангели събуди Аурела, впрегна фамилния дормез и потеглиха към скривалището на гемията.

Около обяд Нейолу поведе гемията срещу падишаха. Срещу течението от Понт към града бяха преминали три петмачтови кочерми, а с пиратския бинокъл на дядо си Вангел беше видял няколко гребни триери да се спускат на вода срещу пристана на Галац.

Яхнал персиана, водещ за поводите коня на Нейолу, Вангел следваше „Кортеза“ по брега. Хванал морския вятър, румънецът водеше умело тромавата, а сега и извънредно тежка гемия. Излязоха от ръкава, напипаха талвега и потеглиха в зигзаг срещу течението на Дунава. От гърба на Юрикан Вангел виждаше всичко. Когато „Кортеза“ влезе в зрителното поле на отоманите, от брега надуха бойните зурли, кочермите обърнаха галса, гребците на триерите усилиха темпа, обходиха „Кортеза“ от юг и изток и затвориха кръга около нея. Вангел виждаше подробности в бинокъла, но не различаваше лица. Не се и стараеше. Практиката му беше доказала, че дори да стреля в самия султан, дори да види как оловото разкъсва богопомазания му врат, няма никаква гаранция, че отново не е станал жертва на някоя азиатска хитрост и че някъде в някоя шатра истинският султан Мехмед не се присмива презрително на внука на Белия Дявол, безволевия и жалък потомък на великия враг на Отомания.

Когато кръгът се затвори плътно и от кочермите хвърлиха абордажни куки, Нейолу запали факлите, хвърли циганите в реката, грабна плаващата котва и скочи след тях.

Слънцето да беше се взривило, трясъкът щеше да е по-слаб и по-малко огнен. Юрикан се стрелна като мълния към сушата и когато успя да го овладее и да се върне, от триерите нямаше помен, а кочермите и гемията догаряха на силен крен. Когато Нейолу изплува на брега, Дунава беше погълнал и последния съд. Водите му течаха мътни, тежки, но докъдето стигаше погледът, а и бинокълът — чисти от чалми, лодки, кораби. На южния бряг цареше мъртва, вцепенена тишина, но когато съгледаха двамата ездачи, аскерът избухна в дива, за щастие безсилна злоба.