Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

— Убий ме, Вангели! Моля те!

— О, да! — извика той. — Ще те убия, но бавно, графиньо… След като платиш греховете си и към сестра си, и към племенника си… Ти посегна на собствената си кръв.

Вангел се пресегна, вплете пръсти в косата й и я повлече по пода. С ритници я принуди да се изправи, отвори вратата и я изведе гола в нощта. Аурела подтичваше след него покорно, а това го вбесяваше още повече. Ако беше дръзнала да му се опълчи, щеше да приключи с нея, да хвърли мършата й в езерото и да седне на софрата. И главата, и стомахът го боляха от глад.

Прекосиха двора и застанаха пред фамилното гробище. Застави я да падне на колене, заби лицето й във влажната пръст на гроба на сина си, изсъска:

— Моли се!

И се върна пред камината. Къщата беше изстинала и кой знае защо влажна. Вангел напали огън, затвори вратите и седна. Месото беше крехко, сочно, виното — искрящо и тръпчиво… Събуди се върху масата. Слънцето отдавна беше изгряло, пернатият свят огласяше Скендера с пролетните си песни, южнякът караше прозорците да звънят.

Вангел разтърка очи и се изправи. Нещо се беше случило тази нощ. Нещо страшно… Или отново беше сънувал кошмари. Отвори вратата и излезе пред езерния кей и изтрезня. Гола като нимфа, с коси развени като на лудата Нада от Килия, Аурела лежеше по очи върху гроба на сина му. Вангели взе пелерината си и бавно, със свито сърце, погнусен от спомените си, приближи бившата си годеница.

— Аурела! — тихо подвикна той. Не последва отговор. — Аурела, чуваш ли ме?

— Остави ме да умра, Вангели. Скоро ще предам богу дух… Моля те, нека умра спокойно.

Вангел я уви в пелерината, вдигна я на ръце, отнесе я в банята, изми я с отдавна изстиналата хвойнова вода, после я занесе в леглото си, зави я, пусна дебелите английски завеси и излезе. „Ще я убия — разсеяно мислеше той. — Като се събуди ще я застрелям в сърцето, но няма да я мъча повече. Та аз съм се превърнал в карпатски вълк, по дяволите!“

Влезе в дома, изтимари унгарските жребци на Сергиу, отвърза персиана, възседна Юрикан на голо и ги поведе на водопой. От случайни минувачи научи, че татари отново са ударили Буджак. Иначе нямаше как да бъдат обяснени пожарите в Килската къща на Шкодер и превърнатия във факла чифлик на Котленеца. На реката Вангел научи, че султан Мехмед IV Османоглу е разположил стана си в Шумен и че спешно е повикал младия княз Апафий, владетеля на Седмоград, а това не можеше да означава друго, освен че е вдигнал благоволението си от Йоан Лупус Молдовски, и още една значително по-важна новина. Самият Йоан и свитата му бяха прекосили Дунава при Калафат и пътуваха на североизток, към Яш.

Аурела спеше, ужасът и умората или бяха отминали, или забравени в отвъдното, нали всеки сън е малка смърт, лицето й беше отпуснато в сладко блаженство, дъхът й, равен и чист като мента, повдигаше едрите й гърди, кораловите им зърна светеха в полумрака като очи на невестулка.

Вангел се съблече трескаво, отхвърли завивката и легна върху нея. Без да отваря очи, Аурела обви ръце около врата му.

— Къде е Йоан, Аурела?

— На бани в София — беше отговорът. — Има болки в кръста. Уринира кръв.

— Опасно ли е?

— Не вярвам. Дядо Аурел цял живот се оплакваше от бодежи в кръста.

— Кой е с него? Питам с каква свита пътува?

— Двадесетина души… Всъщност ескортът се мени всеки ден. Султанът му беше дал еничарска рота за охрана.

Вангел се облече, изпи жадно стакан вино и излезе пред къщата. Конете препускаха на воля по ливадата, Сур ги пазеше да не навлизат в гората, в дебрите дори през лятото се спотайваха вълци. Скендера изглеждаше спокоен, ведър, слънчев.

— Вангели?

— Слушам…

— Какво ще правиш с мен?

— Не знам…

Аурела седна до него на пруста.

— Имам много вини към теб, княз, но нямам нищо общо със смъртта на сина ти… Заклевам се в божията майка.

— Мълчи! — сухо заповяда Вангел. — Кога ще се върне Йоан?

— Когато поусъхнат пътищата.

— Ти защо тръгна преди него?

— Мико получи известие, че баща му умира.

— Умря ли?

Аурела кимна.

— Избягах в деня на погребението. Йоан се е върнал.

Графиня Сергиу мълча дълго, преди да каже:

— Трябва да напуснеш Скендера. Мико се досеща къде съм, а Йоан няма да пропусне толкова удобен случай да разчисти сметките си с тебе!

— Йоан или София?

— И двамата.

Вангел се усмихна злобно.

— Йоан е в немилост. Султанът е повикал в стана си седмограрския княз Апафий.

— Йоан и Апафий са първи братовчеди. Дори физически си приличат…