Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

— И въпреки това с Йоан е свършено. Винаги съм се чудил защо Високата порта търпи толкова отвъддунавски княжества. Дойде време Влашко, Трансилвания и Молдова да се обединят в единна провинция на Отомания. Мехмед избра седмоградския княз за главен васал.

— Султанът има други грижи, Вангели…

— Знам — Вангел я прекъсна грубо. — Свещената империя е колът в окото му… но докато стигне до Виена, аз имам да свърша някои неотложни дела. Иди се облечи, Аурела! Аз ще впрегна конете.

— Къде отиваме? — разтревожено попита графинята.

— Ти в Яш, аз — където ме зове дългът!

— Не, Вангели! — тревогата беше отстъпила място на фанатичната решителност. — Или ще дойда с теб, или ще последвам Елена… — Аурела млъкна. — Някой идва на кон.

По брега на езерото препускаше Нейолу Румънеца. Вангел се обърна и взря поглед на север. Дървените къщи догаряха в мощни огнени езици. Всъщност догаряше историята на Белия дявол и неговите капитани на територията на някога спокойния и гостоприемен Буджак.

Вангел и Нейолу свалиха кръстовете, закопаха ги под върбата, затрупаха гробовете с пръст и влажна шума, натовариха семейните ценности и цялата Авалова документация на ландото, разпръснаха жарава из стаите и излязоха да чакат опустошителния огън. „Един ден ще се върна — мислеше Вангел. — Ще изровя костите на рода си и ще преместя гробницата там, където Авалови ще се размножават на воля за слава на Белия дявол.“ Аурела плачеше без глас. Сур виеше тихо, конете се свираха един в друг, предчувстващи нещо фатално, някаква фата моргана, която нямаше да отмине и тях. Огънят лумна всеотдайно, яростно, а защо не весело… „Да, весело гори, по дяволите!“ — Вангел приближи Аурела. Озарено от огъня, мокрото й от сълзи лице изглеждаше и отчаяно, и красиво.

— Кабриолетът е готов, графиньо. Подарявам ти живота. Можеш да тръгнеш веднага.

Аурела поклати глава.

— Ще дойда с теб. Вангели. Бог повели чрез мен да се продължи семето на Авалови. Навремето наруших заповедта му от глупост, сега ще изкупя греха си в смирение.

— Децата, които ще раждаш, ще се казват Сергиу, Аурела! — злобно усмихнат, всъщност едва сдържащ отчаянието си, каза той. — Изкупвайки един грях, ти ще извършиш друг, по-страшен. Двубрачието е един от смъртните грехове, графиньо.

Аурела бръкна в маншона си и извади декрета на Яшската православна епископия. Новоназначеният владика Теодоний беше оформил развода й с граф Емилиян (Мико) Сергиу под претекста, че яшският благородник осквернява с разврат брачното ложе. „Разврат? — развеселен помисли той. — Добре, ще видим на какво те е научил бившият ми побратим!“

— Нейолу — извика князът. — Разпрегни кабриолета и го хвърли в огъня. Жребците прогони в гората. Пропадне ли покривът, тръгваме за Галац!

— Вангели?

— Кажи, Аурела — оглеждайки десния бряг на Дунава, броящ пристигащите табии от авангарда, отговори той.

Преспаха в дома на галацкия градоначалник вода Нику Райнеа. Нощта беше неспокойна, нервна, сънят — къс, осеян с кошмари, пробуждането — отчайващо и безпомощно. Отомания струпваше гигантска сила сред добруджанските блата, зурлите клатеха въздуха като пиян левантинец на палуба, пролетта възбуждаше жребците и любовният им зов заглушаваше марша на реката и късаше нощта на парчета, а защо не на парцали.

— Менструацията ми се бави цяла неделя?

Вангел свали морския далекоглед на Белия дявол.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би съм… бременна.

— За османлиите това е без значение — мрачно произнесе той. — Едно от любимите им занимания е да разпарят коремите на трудните гяурки.

— Не говори така, за бога! Или искаш да пометна.

— Трудно ще намериш по-неподходящо време за раждане — неопределено каза той.

Потънаха в тягостно мълчание. И с просто око можеше да се следи движението на войските. На разсъмване се появиха кримските татари, позна ги по островърхите калпаци и лисичите опашки, висящи свободно пришити на околожията, след тях, потънали в прах, пристигнаха бошнаци, арнаути, далматински моаджири и гарнизоните, охраняващи южния бряг на Дунава от Вуковар до Русчук. Основните сили обаче, предвождани от Мехмед султан и везира Кюпрюлю паша, все още не бяха стигнали реката или, не дай боже, щяха да строят саловия си мост някъде другаде по брега.

— Не искаш ли да ти родя син? — тихо попита Аурела. — Дори да убиеш майка му, той ще бъде истински Авалов.

— Все още мога да намеря жена, която с радост… и без риск ще ражда синовете ми!