Клайв Луис - Брий и неговото момче

Това отново напомни на Брий колко малко всъщност знае за обичаите на Нарния и какви ужасни грешки би могъл да допусне. И затова, докато Хуин напредваше с весела крачка, Брий ставаше все по-нервен и умърлушен.

— Стегни се, Брий! — окуражаваше го Кор. — За мен е много по-сложно, отколкото за теб. Теб няма да те образоват. Аз ще трябва да уча четене, писане, хералдика, танци, история, музика, а ти ще препускаш и ще се овъргалваш по хълмовете на Нарния колкото ти душа иска.

— Точно в това е въпросът — недоволстваше Брий.

— Дали Говорещите коне се овъргалват? Ами ако не го правят? Дори не искам да си помисля, че ще трябва да се откажа. Ти как смяташ, Хуин?

— Аз възнамерявам да продължа да се овъргалвам — увери го кобилата. — Не мисля, че на някой ще му пука колкото две бучки захар дали го правим или не.

— Наближаваме ли двореца? — попита Брий.

— Зад следващия завой е — отвърна принцът.

— Е, тогава ей сега ще се овъргалям едно хубаво. Нищо чудно да ми е за последен път. Почакайте минутка!

Минаха пет, преди да се надигне със сумтене, целият покрит с папрат.

— Сега вече съм готов — обяви той с изключително мрачен тон. — Води ме, принц Кор! Към Нарния и севера!

Но приличаше повече на кон, тръгнал на погребение, отколкото на беглец, завръщащ се у дома на свобода.

При следващия завой на пътя излязоха от гората и там, насред зелената морава видяха двореца на Анвард, защитен от северните ветрове от висок хълм. Беше стар, изграден от топли, червеникаво-кафяви камъни.

Преди да стигнат до портата, крал Лун излезе да ги посрещне. Според Аравис той съвсем не приличаше на крал — беше облечен в най-старите си дрехи, защото точно излизаше с ловците от кучкарниците и имаше време само колкото да си измие ръцете. Но поклонът, с който поздрави Аравис, когато пое ръката й, беше достоен за император.

— Млада лейди — започна той, — най-сърдечно те посрещаме! Ако скъпата ми съпруга беше жива, щяхме да сме по-весели, но радостта ни е искрена. Съжалявам, че си имала премеждия и си напуснала дома на баща си, където сигурно скърбят за теб! Синът ми Кор разказа за всичките ти приключения и цялата ти храброст.

— Той извърши всичките подвизи, кралю — отвърна Аравис. — Дори се спусна към лъва, за да ме спаси.

— Какво? — смая се крал Лун, а лицето му грейна. — Не съм чул тази история.

Аравис я разказа. А Кор, на когото се искаше историята да се разчуе, макар да знаеше, че не бива да излиза от неговата уста, не изпита чак такава наслада, каквато очакваше. Дори напротив — почувства се неловко. Ала баща му остана във възторг и през следващите няколко седмици я повтори пред толкова много хора, че Кор съжали, дето изобщо се е случила.

После кралят се обърна към Хуин и Брий и все така изискано, както Аравис, ги отрупа с въпроси за семействата им и къде са живели в Нарния, преди да ги отвлекат. В началото конете едва приказваха, защото не бяха свикнали човеците — особено възрастни — да се отнасят към тях като към равни. Не възразяваха обаче срещу подобно отношение от страна на Аравис или Кор.

От двореца се появи и кралица Луси и се присъедини към тях, а крал Лун каза на Аравис:

— Скъпа моя, една мила приятелка на нашия дом се погрижи за покоите ти и го стори доста по-добре, отколкото аз щях да се справя.

— Ще дойдеш да ги видиш, нали? — Луси покани Аравис, след като я целуна.

Двете се харесаха от пръв поглед и скоро се отдалечиха, като бъбреха за спалнята и будоара на Аравис, как ще й набавят дрехи и за още куп неща, каквито си приказват момичетата в такива моменти.

Обядваха студено птиче месо и пай с дивеч, вино, хляб и сирене на терасата. Крал Лун свъси вежди, въздъхна и отбеляза:

— Пфу! Това жалко същество Рабадаш е все още в ръцете ни, приятели. Трябва да решим какво ще правим с него.

Луси седеше отдясно на краля, а Аравис — отляво, крал Едмънд в единия край на масата, лорд Дарин — в другия. Дар и Перидан, Кор и Корин седяха от страната на крал Лун.

— Ваше величество ще е напълно прав да му отсече главата — обади се Перидан. — Нападението не му прави никаква чест и го поставя наравно с убийците.

— Така е — съгласи се Едмънд, — но дори един предател може да се поправи. Знаем един, на когото това се случи — добави той замислено.

— Ако убием Рабадаш, все едно да влезем във война с Тисрок — напомни Дарин.

— Пет пари не давам за Тисрок — обади се крал Лун. — Неговата сила е в броя на войниците му, а те никога няма да успеят да прекосят пустинята. Лично аз не издържам да убивам хора хладнокръвно, пък било то и предатели. Ако му бях прерязал гърлото в битка, щеше да е къде-къде по-лесно. Но сега е по-различно.