Падайки от коня си, Шаста реши, че с него е свършено. Но конете, дори в битка, рядко тъпчат хора. След четвърт час, който му се стори цяла вечност, Шаста си даде сметка, че около него вече няма коне и шумът (понеже все още имаше доста шум) не е от битката. Седна и се огледа. Дори той, който не разбираше особено от сражения, вече беше наясно, че войниците на Арченланд и Нарния са победили. Единствените живи калормени, които виждаше, бяха пленници. Портите на двореца стояха широко отворени, крал Лун и крал Едмънд си стискаха ръцете над захвърления таран. От кръга на заобиколилите ги благородници и войници се чуваха задъхани и възбудени, но очевидно радостни разговори. И изведнъж всичко сякаш се сля и избухна в силен смях.
Шаста се надигна — чувстваше се скован, но намери сили и хукна да разбере кое е предизвикало веселието. Очите му попаднаха на доста любопитна гледка. Нещастният Рабадаш висеше върху стената на двореца. Краката му — на две стъпки от земята — диво ритаха. Ризницата, вдигнала се нагоре, ужасно го стягаше под мишниците и покриваше лицето му наполовина. Приличаше на човек, заловен в момент, когато се мъчи да се навре в ризницата на малкия си брат. Доколкото се подразбра по-късно (бъди сигурен, че историята се разказваше дни наред), беше станало нещо такова: в началото на битката един великан посегнал да смаже Рабадаш с ботуш с шипове, но не си премерил добре крачката — не размазал Рабадаш, но шипът раздрал ризницата, както ти или аз бихме разкъсали платнена риза. Затова Рабадаш стигнал до портата с огромна дупка отзад на ризницата и когато Едмънд го притиснал по-плътно към стената, скочил на издаден камък и отвисоко започнал да замахва към противника. Скоро обаче открил, че така щръкнал над главите на останалите се превръща в лесна мишена за всяка нарнийска стрела, и решил да скочи долу на земята. Рабадаш възнамерявал да всее ужас и да изглежда величествен — за момент дори го постигнал, затова скачайки, се провикнал: „Ударът на Таш ще ви посече отвисоко!“, ала се наложило да се отмести встрани, защото нямало къде да се приземи — отдолу се били скупчили войници. И точно в този момент разкъсаната му ризница се закачила на кука в стената. (Преди доста години на тази кука висяла халка за връзване на конете.) В следващия миг изглеждал като пране, увесено да съхне, което предизвиквало смеха на тълпата.
— Пусни ме да сляза, Едмънд! — крещеше неистово Рабадаш. — Пусни ме да сляза и се бий като мъж! А ако си прекалено страхлив да го сториш, убий ме веднага!
— Разбира се — съгласи се Едмънд, но крал Лун се намеси:
— С разрешението на Ваше величество — обърна се крал Лун към Едмънд, — не го прави. — После се обърна към Рабадаш: — Ваша светлост, ако бяхте отправили това предизвикателство преди седмица, щях да ви отговоря, че няма същество — от Върховния крал до най-дребната говореща мишка — което да не му отвърне. Но с нападението ви срещу двореца в Анвард в мирно време, и то без предизвикателство, доказахте, че не сте никакъв рицар, а предател и достоен да бъдете налаган с камшик, а не да кръстосвате меч с достоен човек. Свалете го, завържете го и го отведете, докато не решим какво ще правим с него!
Силни ръце измъкнаха меча на Рабадаш и понесоха пленника към двореца, без да обръщат внимание на виковете, заплахите, клетвите и дори на плача му. Защото макар да бе готов да изтърпи мъчения, не търпеше да му се подиграват. В Ташбаан всички се отнасяха почтително към него.
— А, ето те и теб най-после! — продължи кралят строго, като вече се бе обърнал към Корин. — Участва в битката, престъпвайки моята заповед. Момче, готово да разбие сърцето на баща си. На твоята възраст е по-подходящо да си играеш още с дървени мечове, а не с истински!
Но всички, включително и Корин, знаеха, че кралят много се гордее с него.
— Не му се карайте повече, кралю! — обади се лорд Дарин. — Негова светлост не би бил ваш син, ако не е наследил темперамента ви. Ваше величество щеше да е тъжен, ако трябваше да го упреква в обратното.
— Добре, добре — мърмореше кралят. — Този път ще си затворя очите. А сега…
Последва нещо, което беше най-голямата изненада за Шаста, случвала се някога в живота му. Изведнъж се озова в мечешката прегръдка на крал Лун и получи целувки по двете бузи. После кралят го остави да стъпи на земята и обяви:
— Застанете едно до друго, момчета, и нека всички ви видят. Вдигнете глави! Господа, погледнете ги! Някой съмнява ли се все още?
Читать дальше