Клайв Луис - Брий и неговото момче

— Извинете! — привлече вниманието му тя. — Толкова сте красив. Ако желаете, изяжте ме. Предпочитам вие да ме изядете, вместо да нахраня някой друг.

— Скъпа дъще — обади се Аслан, като дари с лъвска целувка потреперващата й кадифена муцуна, — знаех, че няма да се поколебаеш да дойдеш при мен. Щастието ще те споходи.

Вдигна глава и каза по-високо:

— Брий, ти горд, но подплашен кон, ела насам! Още по-близо, сине мой! Не смей да се страхуваш! Докосни ме! Подуши ме! Ето лапите ми, опашката, мустаците. Аз съм истински звяр.

— Аслан — проговори Брий разстроен, — май съм голям глупак.

— Щастлив е онзи кон, който знае това на младини. А и човекът също. Приближи се, дъще Аравис! Виж, лапите ми са като кадифе. Този път няма да те одраскат.

— Този път? — недоумяваше Аравис.

— Аз те нараних. По време на пътуването ти единствения лъв, когото срещна, бях аз. Знаеш ли защо те одрах?

— Не.

— Драскотините по гърба ти отговарят по брой на ударите с камшик, които получи робинята на мащехата ти, защото я упои. Знаеш какво е изпитала.

— Да. Нали…

— Питай, мила моя — насърчи я Аслан.

— Тя ще пострада ли още заради постъпката ми?

— Дете, аз ти разказвам твоята история, не нейната. Всеки чува само своята история и ничия друга.

Той поклати глава и вече по-ведро подкани:

— Развеселете се! Скоро отново ще се срещнем. Но преди това ще имате друг посетител.

С един скок се озова върху стената и изчезна от погледите им.

Странно, но след като си тръгна, не изпитваха желание да разговарят за него. Мълчаливо всеки пое в различна посока по свежата трева и докато се разхождаха, размишляваха.

След малко Отшелника извика двата коня при задната врата на къщурката и им поднесе нещо вкусно за ядене, а Аравис, която все още се разхождаше, се сепна от острия вой на тръба, долетял иззад портата.

— Кой е там? — попита Аравис.

— Негова светлост принц Кор от Арченланд — долетя глас отвън.

Аравис отключи, отвори портата и отстъпи малко, за да направи път на непознатите.

Първо влязоха двама войници с ризници и застанаха от двете страни на входа. Последваха ги вестоносец и тръбач.

— Негова светлост принц Кор от Арченланд желае да бъде приет от лейди Аравис — обяви вестоносецът. Направи крачка встрани, поклони се, войниците поздравиха и се появи самият принц. Всички се отдръпнаха и затвориха портите след себе си.

Принцът се поклони, макар и доста непохватно за принц. Аравис направи реверанс по калорменски (доста по-различен от нашия) и се справи доста добре, защото, разбира се, беше обучена как се изпълнява. След това вдигна очи да види какъв е този принц.

Пред нея стоеше момче без шапка, но с тънка златна корона на главата, която едва ли бе по-дебела от жица. Горната му туника от бяло платно бе тъй фина, че отдолу прозираше другата — яркочервена. Лявата му ръка, хванала дръжката на украсената сабя, беше превързана.

Аравис се вгледа внимателно и възкликна:

— Ха! Та това е. Шаста!

Шаста изведнъж поруменя и бързо започна:

— Виж, Аравис. Надявам се, не мислиш, че пристигам така (с тръбача и всички останали), за да те впечатля или защото съм се променил, или някакви подобни глупости. Бих предпочел да пристигна със старите си дрехи, но ги изгориха и баща ми каза…

— Баща ти? — смая се Аравис.

— Крал Лун е мой баща — уточни Шаста. — Трябваше да се досетя. Корин толкова прилича на мен. Ние сме близнаци, разбираш ли? А и не се казвам Шаста. Името ми е Кор.

— Кор е много по-хубаво от Шаста — отбеляза Аравис.

— Обикновено така кръщават братята в Арченланд — обясни Шаста (или принц Кор, както вече е редно да го наричаме). — Като Дар и Дарин, Кол и Колин и така нататък.

— Шаста… Кор… — подхвана Аравис. — Не, не. Спри! Трябва да го кажа веднага. Съжалявам, че се държах като прасе. Но се промених, преди да разбера, че си принц. Наистина. Промених се още когато се върна и се изправи срещу Лъва.

— Лъва всъщност нямаше да те убие — каза Кор.

— Зная — кимна Аравис.

За момент останаха сериозни и смълчани, защото установиха, че и двамата знаят за Аслан.

Изведнъж Аравис се сега за бинтованата ръка на Кор.

— Ей! — възкликна тя. — Забравих. Ти участва в сражение. Ранен ли си?

— Обикновена драскотина — за пръв път в гласа на Кор прозвучаха небрежни господарски нотки. Но в следващия миг той прихна и добави: — Ако искаш да знаеш, дори не е истинска рана. Одрах си кокалчетата като нескопосан глупак, без дори да се бия истински в битката.