Асен Тодоров - „Геният на разговора“ и неговото писмено наследство

За Уайлд (1856–1900) може да се пише, като се започне с трагичния, безславен край на живота му. И да се добави веднага, че този безславен край е предшестван от тригодишен период на дълбоки прозрения, на жестока житейска и естетическа равносметка, която — ако бе имала достатъчно време да получи художествен еквивалент, — сигурно би направила от доста поколения благодарни читатели — на още ред забележителни творби на този наистина забележителен писател. Би могло да се говори много за „ирландската кръв“, която непрекъснато се е вливала в живия организъм на английската литература, за да подари и на Англия, и на света „звездни мигове“ на наслада от искрометни мисли, от бляскави парадокси, от тънки отблясъци на ирония, които или улавяш веднага още с „периферното си зрение“, или изобщо не забелязваш. Биха могли да се кажат — и с много голямо основание — най-добри думи за онова лекарско-литераторско семейство от Дъблин, което е първата интелектуална люлка на неподражаемия и толкова подражаван от съвременници и по-късни следовници Оскар. А може още в първото изречение да се спомене — и дори и да се подчертае — името Джон Ръскин. Името на човека, когото Джон Милей в добре известния портрет рисува като съвсем млад и голобрад, а разказите на по-късните му ученици и почитатели го описват като внушителен човек с библейска брада.

Мисля, че тъкмо Ръскин е личността, която не бива да се забравя, когато става дума и за основата на много от естетическите възгледи на Уайлд, и за противопоставянето му на пуританизма на викторианската епоха. По време на наистина прекалено дългото господство на кралица Виктория I — цели шейсет и четири години (1837–1901, а е родена през 1819) — няма по-изявен духовен противник на нейния режим от Ръскин. Разбира се, тук не става дума за режим в буквалния политически смисъл на думата. А за цялото сложно съчетание на икономически, социални, идеологически, етически, естетически и т.н. начала, които определят по съвкупност действителната стойност на една епоха независимо от нейната продължителност. Казано накратко, викторианството е време на пълното утвърждаване на буржоазно-капиталистическата система в Англия. Веднага обаче трябва да се добави, че това утвърждаване става в страна, където не само тогава, но и днес съществува могъща аристокрация, която — приспособила се към новите икономически отношения или успяла да приспособи някои от тях към себе си — винаги е оставяла своя отпечатък върху духовния живот на страната.

Ръскин (1819–1900) — съвпадението е интересно: роден в една година с кралица Виктория, той умира в годината на смъртта на Уайлд — е дълбоко убеден противник на цялостната социална, етическа и естетическа структура на викторианството. В многобройните си трудове, в лекциите си в Оксфорд той се противопоставя рязко на всичко, което носи дори отдалеч викториански дъх. Без да успява да изгради своя ясна етическа и естетическа програма, която би могла да разгъва в бъдеще, Ръскин категорично се отграничава от своето съвремие, като търси опорни точки в миналото, като намира източници на ментално и артистическо вдъхновение или в елинистичния идеал за физическо и духовно съвършенство, или в средновековната монументалност — разбирана най-широко, — или в някои — не всички — аспекти на Възраждането, или — казано най-общо — в онова, което не е свързано с буржоазно-капиталистическите социални и духовни структури.

Споменах, че Ръскин не е почитател на Възраждането, но трябва да поясня с две думи, че той отхвърля преди всичко ония елементи на ренесансовото изкуство, които са плод или са свързани с прекалено грубите прояви на чувствеността. Защото за Ръскин, който утвърждава култа към наслаждението, към „земните радости“, над всичко стои култът към артистичността. Всяка чувствена радост трябва да преминава през строгия филтър на естетичното. Иначе тя няма право на съществование.

И не е трудно веднага да свържем това с един от основните принципи на Уайлд, който рязко дели всичко — и действителност, и хора — на „естетично и неестетично“. Да, Уайлд е възторжен поклонник на Ръскин. Бил е негов студент или, по-точно, слушател на лекциите му, както и по-голямата част от оксфордските студенти от онова време, независимо каква специалност са изучавали. И е приел като свои много от неговите идеи. За да не спре само при тях. За да оформи — твърде скоро след напускането на студентската скамейка — собствени възгледи за действителността и за изкуството, които ще тръгне да проповядва чак в далечна Америка. И за да стане най-модният, но и най-оспорваният английски писател от края на века или всъщност — от края на викторианската епоха.