Асен Христофоров - Самоков

Странно наистина, но тъкмо Самоков, тоя град на самоковите, който подхранва с желязо мощта на турската империя, изкова и железния светилник на нашето национално възраждане. Един безроден град, със столетия по-млад от околните селца, непознат на траките и римляните. Той сякаш изниква от пепелищата на турското нашествие. Ала името му е чисто българско. И името, и духът! Нашествениците са господарствували в него — турци са живеели във високите конаци, турски са били и маданите, в турски ръце се е стичало и черното злато на Рила. А българите? Те са били кюмюрджии, плавачи на руда, работници край маданските чукове и ковачи на желязо. Една безправна рая, потънала в своето мравешко трудолюбие. Върху техните плещи са били издигнати дванадесетте високи джамии в подножието на Рила, край синия Искър, по пътя от Босна и Македония за далечния Цариград. Върху тях налитат и кърджалии, и черкези, върху тях издевателствуват и гръцки владици, дошли да погубят българщината, върху тях се насочват и главните усилия на протестантската пропаганда в българските земи. В града им се струпват и саксонски рудари, и овцевъди-куцовласи, и сарафи-израилтяни. Край него има и цигани, и диви юруци. Човек би помислил, че тъкмо тук българският дух би залинял и загинал по-преди от всяко друго място. Ала истината е, че българщината и в Самоков оцеля.

Защото духовните устои на един народ се градят върху неговото материално благоденствие, а Самоков е бил много важен стопански център. Цялото внимание на цариградските управници е било насочено към маданите. Турците сякаш са разбирали, че упадъкът на някогашната римска империя се е дължал на изчерпването на рудните залежи и затова всячески са подпомагали рударството в покорените земи. Тъй възникват и Чипровци, и Кратово, и Самоков — трите най-важни рударски центрове. Ала рудните залежи из първите две селища са на изчерпваме още към края на XVII век. В 1662 година спира последният чипровски мадан. Същата участ дебне и Кратово. Тогава остава Самоков. Той се превръща в ковачница на оръжия за турската армия, която воюва почти непрекъснато и в Мала Азия, и в сърцето на Европа — срещу маджари и австрийци. Нуждите на армията подтикват и развитието на занаятите, а много от тях попадат в български ръце. Тъй, постепенно, безправната рая се изправя на крака. Материалният възход поддържа народностното съзнание, а допирът с чужденците го задълбочава. Тоя допир расте с всяко десетилетие поради прииждането на чужди търговци от други земи и участието на българи-самоковци в препращането на изкованото желязо с волски талиги и салове по Марица чак до Цариград. Очите събуждат задрямалия ум!

Известният турски реформа тор Митхад паша казва на самоковци: „Не намерих по-интелигенти хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град.“ Тази похвала идва тъкмо през епохата на нашето Възраждане, когато дупничанци са търчали до Самоков, за да намерят грамотен българин, които да им напише писмо или прошение до турските власти. Не турчин или грък, а българин! Това прави впечатление и на две пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби, които посещават града почти по същото време. „Самоков беше първото място на запад от Цариград — пишат те в издадена подир време книга, — гдето не намерихме люде да разбират гръцки, но това не значи, че жителите са невежи и варвари. Напротив, те имат две хубави училища, едно за момчета и друго за момичета — големи и просторни сгради от дървен материал, свежо боядисани… издигнати от старейшините без нито един петак помощ от гръцкия владика или от турските управници.“ Каква крепост на българщината и какво умение да строят хубави огради. „Нигде в България — пише А. Протич — не бяха издигнати от местните граждани такива великолепни къщи-дворци като в Самоков.“

Ала не само в тия къщи-дворци е била опазена българщината за българите. В много по-скромна къщурка край тях, недалече от изшилените минарета на турските джамии, се е приютила първата българска печатница в нашите земи. Тя е неувяхващата гордост на Самоков, и на неговия градски музей. Градът оспорва първенството на Копривщица за най-старото общинско училище, той е един от първите да уреди школьо за девици, държани дотогава далече от всяко учение, и е жив разсадник на плеада просветители, учителствували в различни краища на страната.