Асен Христофоров - Самоков

Време на робска неволя! Не тъй кухо ще прозвучат тия думи, като припомним, че в тоя град с едно население от кръгло десетина хиляди души в края на XVIII век е имало затвор, гдето, както твърди авторът на хрониката Арие често се събирали до хиляда затворници, предимно християни и най-вече българи от околните села и самия Самоков. Повечето от тия нещастници са попадали в затвора заради твърдоглавото им упорство да избягат от ангарийния селяшки труд или поради отказа им да тьрпят своеволията на турците в самия град. Българите са били далече най-многочислените сред тая безправна рая. Но в Самоков са живели и други народностни групи. Имало и саксонски рудари, дошли подир покоряването на страната от немските земи и Седмоградско. Техните потомци изградили своя черква в Горната чаршия на града. Българите ги наричали „папищани“. Към края на XVII век пристигат и първите евреи-преселници от Со-лун, а по-късно от Видин и другаде. Между тях имало и майстори-златари, но повечето били много бедни и едва се прехранвали като тенекеджии и опинчари. Живеели в преддверията на турските къщи, често измъчвани и обирани от собствениците. С мъка си осигурявали една стая, в която да се молят. Малко по-късно от тях дошли „латинците“ — една секта от албанци-католици, които продавали на местните жители сърмени и сребърни конци, както и пафти и други женски украшения. Били много буйни хора и често се заседявали в затвора. Същото би могло да се каже и за циганите, струпани край Долната махала на града. Те се занимавали главно с ковачество и подковачество. Из града се срещали и юруци, и търговци-закупчицп от Босна и другаде. Десетина цинцарски семейства също се преселили в Самоков към началото на XIX век. Наистина, пъстра картина!

Това малко вавилонско стълпотворение на хора от различни народности сред морето на българите в Самоков само подсказва колко голямо е било значението на тоя град в живота на нашите земи към края на XVIII век. Макар и подчинен на София в административно отношение поради съображения от военен характер, Самоков е далече по-важен център от санджакския град. Керванджийски пътища го свързват чрез старите римски друмове с Македония и Босна на запад, а на изток — с Пазарджик, тогава главно тържище за прочутото самоковско желязо. Покрай железодобива и скотовъдството изникват ред сродни занаяти, които карат селяните от софийско редовно да се стичат на ежеседмичния пазар в Самоков. Търговци от Босна и други далечни земи, минаващи през града на път към панаирите в Узунджово и Смирна, прекупуват излишъците на занаятчийското производство. Тъй самоковските железни изделия, аби, гайтани и кожи стигат чак до Мала Азия. Времената са размирни, пътищата опасни поради кърджалийските шайки, българите са домоседи. Те нарядко напускат града и малките си работилници. Почти не се занимават с външна търговия. Но още в 1773 година еснафите-абаджии, до един българи, първи се групират в отделна лонджа, завеждат своя кондика и остават докрай най-мощната стопанска организация в Самоков.

Пък и бачът спънал външната търговия. Той се събирал върху внасяните и изнасяните произведения при кулите край четирите градски порти — една край Долната махала, по пътя за София, друга при моста над Искъра, водещ към Дупница, трета при шосето за днешния Боровец и последната по пътя за Шипочане и Долна баня. Край тия порти имало и дълбоки ровове, а на места и дебели защитни зидове. Патрули дебнели нощем близо до рововете през годините на кърджалийските размирици, стражи стояли на пост при кулите, а из града се разхождали нощни пазачи, които се провиквали от време на време, за да възвестяват на спящите граждани, че всичко е спокойно и в махалата, и в целия град. Тъй, затворен в себе си, сякаш покорен и от инертността на своите турски господари, Самоков, преживява почти без сътресения размирната кърджалийска епоха, завършила в тоя край през 1813 година чрез убийството на дупнишкия самозванец, Каргалията, и навлиза в деветнадесетото столетие напълно подготвен за настъпващото възраждане на българите. Те ще поведат града към стопански разцвет, ще разтворят умовете си за небивал духовен подем, ще се впуснат в дълги, почти епични борби срещу гръцкото духовенство, възглавявано от владика-фанариот. Това са трите пътища, водещи устремено към целта — националното освобождение на народа от турското иго. Революционните борби започват с хайдутите на Чакър войвода, преминават през комитетите, органи-зирани лично от Левски в града, и завършват с освобождението на Самоков от руските полкове на генерал Велеяминов. А в годините подир Освобождението се роди и първата самоковска комуна. Първата, защото подир нея имаше и втора, и трета. Четвъртата дойде на Девети септември.