Асен Христофоров - Самоков

При Освобождението българите разрушили и последните действуващи мадани в подрилския край, сякаш да затрият самия спомен за вековното ангарийно тегло. За разлика от железодобива, занаятите в Самоков били почти изцяло в български ръце. Само в кожарството и сарачеството турците не допускали българи, освен като калфи и чираци. Преработваните кожи в мешини и сахтияни били продавани отчасти на местния пазар, който обслужвал и жителите на Ихтиман и Дупница, на Радомир и София, но главно във Виена, гдето те били повторно преработвани и препращани в други европейски страни. През първата половина на XIX век кожарството е било развито и в други подбалкански градове, но Са-моков държи първенството. Така, докато общият износ на кожи от Пещера и Пазарджик, от Панагюрище, Банско и Разлога възлизал ежегодно на 50 000 бройки, само от Самоков били изнасяни над 60 000 кожи за Виена. В града имало пет кланници, които преработвали месото на заклания добитък в луканки и пастърми прочути в цялата страна.

Друго е положението при абаджийството и свързаните с него занаяти — гайтатджийство, мутафчийство и тепавичарство. Абаджийската чаршия в Самков е била истинска крепост на българщината със своите петдесет дюкяна-работилници, до един оглавявани от майстори-българи, организирани още към 1773 годила в своя еснафска лонджа с изборен първомайсгор и строг правилник за вътрешния ред. Няма събитие в обществения или семейния живот на тия шивачи, което да не е отбелязано в сметките на лонджата — на едного се родил син и той внесъл дар в касата на еснафа, друг сключил брак и пак подарил нещо, трети се завърнал от хаджилък и дал някаква сума за общо ползуване. В тия сметки са записани и глобите, налагани от първомайстора на един или друг от майсторите по повод на разни провинения, например, загдето някой не дошъл ведно с другите абаджии да укрепва брега на Искъра при голямо наводнение или за непристойно държане спрямо друг майстор. Дребни, невинни бележки, които говорят за дружния живот на българите е онази епоха, за техния морал и високо съзнание. И наистина, почти всички деятели в обществения живот на града, почти всички самоковски възрожденци, просветители и народни будители са дошли от семействата на тия абаджии и гайтанджии.

За ушиване на готови дрехи абаджиите употребявали бала, тъкана било в Самоков, било в Искровете, Панагюрище или Ахъчелеби. Те често приемали поръчки за турската армия — със самоковски шаяци са били обличани войските в гарнизоните на Русе, Битоля и Босна. Пак от Босна идвали търговци с конски кервани и пълни дисаги е пари, които давали в аванс срещу бъдещата доставка. Те се договаряли само с първомайсторите на абаджиите или гайтанджиите. Договорите били сключвани между четири очи. И никакви подписи не са били слагани под документите, защото и документи не е имало. Всичко се е вършило на доверие. Получил поръчката, първомайсторът е разпределял работата между отделните самостоятелни майстори, като е давал на всекиго припадащата му се част от аванса, а подир пет-шест месеца, когато босненци отново пристигали в града, за да получат стоката, пак той им е предавал балите със сукно и готови дрехи или чувалите с гайтани.

Над хиляда къщи в града са били пряко ангажирани с производството на аби и тайтани. Жените купували вълна в градския пазар и сами тъкали прости шаяци на домашни станове, за да ги продават отпосле на абаджийския еснаф. Пак жените и девойките доставяли на майсторите почти цялото количество прежда, нужно за производството на гайтани. Имало е и шивачи на готови дрехи в частните къщи. Те също са работили чрез еснафските лонджи, в чиито ръце е бил поминъкът буквално на целия град. Към средата на миналия век броят на чираците и калфите в абаджийството и свързаните него занаяти превишавал 700 души, но в същото време от три до четири пъти по-голям брой жени и девойки са били заети в домашната индустрия. Дори монахините в метоха са се прехранвали по тоя начин — нещо, което прави силно впечатление и на двете пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби. „Монахините не просят — пишат те — и се гордеят, че с труд изкарват прехраната си.“

Участието на жените в домашната индустрия изпървом като самостоятелни производителки, а отпосле и като наемни работнички на отделни майстори, се обяснява не само с доброто възнаграждение, което получавали срещу труда си, но и с честото отсъствие на мъжете, които ходили на гурбет като зидари в градовете на далечна Мала Азия и се застоявали там по две-три години. През това време мъжете скътвали припечеленото и поради несигурността на пощенските съобщения нарядко изпращали пари за издръжката на семействата си. Жените и девойките изхранвали и себе си, и цялата челяд чрез вретената, чакръците и домашните станове. Затова те гледали с неприязън на първите гайтанджийски чаркове, инсталирани към 1837 г. от съгражданина им Д. Смрикаров. Тия чаркове били доставени от Калофер, но местните майстори в скоро време започнали сами да ги произвеждат. Това подбило доникъде възнаграждението на женския труд.