Асен Христофоров - Самоков

В 1508 година, като дарява своя велик везир с правото на собственост върху Рила планина и околните селища, султан Баизид II повелява местните жители „да бъдат евободшн наравно с мюсюлманите“. Той ги обявява за привилегировани и ги освобождава от плащането на всякакви тежки данъци. Тези облаги ползували предимно жителите на новия град край самоковите. Селяните, макар и привилегировани и освободени от плащането на тежки държавни данъци, като правото за дишане на въздух, правото за изгубен имот или правото за охолност, били принуждавани да работят ангария при видните и маданите. И тъкмо тоя тежък ангариен труд ги е подтиквал да се заселват в града при първа възможност, все с разрешение на властите. Тъй най-предприемчивите българи от околните селца, с най-буден дух и жажда за по-голяма свобода, са се преселвали в Самоков. В града те са били „чарехори“, или майстори-зидари, длъжни от време на време да работят при строеж на укрепления. Тази повинност е била и по-лека от ан-гарийния селяшки труд, и по-краткотрайна, и не ежегодна, а повтаряща се в зависимост от хода на войните. През другото време тия мирни зидари са работили срещу заплащане при изграждането на бейските конаци. А бейовете богатеели от самоковите и покрай строежа на хубавите им къщи изникнали и много други занаяти. И те попадали предимно в ръцете на българи. Постоянните работници-специалисти при маданите също са били жители на града, свободни граждани, получаващи определени заплати срещу своя труд. Някои от тях са били докарани в Самоков чак от Брезник и Кюстендил, други надошли от далечни краища на Македония. Имало е пришълци дори от планинците на Албания. Този прилив на будно българско население в Самоков продължава през XVII век, но се засилва чувствително към края на следващото столетие поради появата на размирни кърджалийски шайки. Тогава забягват и други българи от селцата в долината на Черни Искър и край река Палакария. Те всички се поселват в Самоков.

И днес почти няма стар самоковски род, чиито потомци да не помнят от кое селце са дошли прадедите им. Изглежда, че турските управници на града драговолно са приемали пришълците през периода на кърджалийските размирици от 1792 до 1813 година и дори са въоръжавали българското население за обща борба срещу разбойническите шайки. Любопитно е, че една подобна шайка успява да плени видния самоковски турчин Хюсреф бей, по-късно валия на Босна, и че тъкмо българите в града събират помежду си искания откуп от 20 000 гроша. В онази епоха един грош е бил равен на 40 пари или на 120 аспри! Събраният от българите огромен откуп свидетествува не само за тяхната многочисленост, но и за сравнително доброто им материално положение към края на XVIII век. Ала всичко е относително! Българите в града са били по-добре поставени от жителите на околните български селца, но животът на тия селяни е бил невероятно тежък и противен. По това време в целия подрилски край са действували към 18 мадана с 42 видни само в местностите около Самоков — в полето край града, по Искровете и край двата бряга на река Палакария. Снабдяването на видните с руда и гориво е почивало върху безплатния труд на селяците. Българите в града са били свободни работници. Но те, като християни, са били длъжни да се прибират още преди залез слънце в махалите си. При среща с турни късно вечер те често били ограбвани и бити. Всеки опит за самоотбрана означавал смърт за християнина. Понякога убиецът-турчин бивал задържан за десетина дни колкото за приличие и дорде „убеди“ представителите на властта, че убитият бил наругал мохамеданската религия. Тогава го пускали на свобода и само при особено тежки провинения го изпращали да поседи в друг град за една година, дорде премине сръднята на българите-първенци. За подобни произшествия се споменава и в хрониката на самоковския род Арие. Това безправие е тежало особено силно върху материално обезпечените българи. Не само върху първенците, но и върху майсторите-занаятчии, върху калфите и общите работници. От тях е нагарчал честно спечеленият корав залък.

Не е било много завидно и положението на българските първенци в града дори през периода на относително благоволение към тях по време на кърджалийските размирици. Тогава самоковски аянин е бил Мехмед Емин ага, предшественик на Хюсреф бей на тоя пост. В петъчен ден, както научаваме от хрониката на Арие, християнските първенци отивали да се поклонят на аянина в неговия конак. Той ги приемал в одаята си, но те трябвало да стоят прави край вратата, стъпили върху чулове, та да не сквернят дъските на пода, тъй като не се отказвали от свинско месо. Аянинът не им позволявал да целунат дори краката му пак по същите съображения. Сетне идвал кафеджията. Аянинът изпивал своето кафе пред първенците, а на кафеджията заръчвал да поднесе филджан кафе на всеки гост, и то в съседната одая, също постлана с чулове. Първенците са били длъжни да се кланят и на сетния писар в конака. Всяка тяхна молба до аянина е била и изросвана чрез скъпи подаръци, благовидно заменящи подкупите в тази безправна епоха. Кому не би опротивяла такава материална обезпеченост, изкупена с цента на на толкова унижения и оскърбления? Затова никак не с чудно, че още в 1771 година един учен самоковец преписва Славянобългарска история по ръкопис на Паисий, придържайки се строго към него, като отбелязва развълнувано в края на преписа: „От много желание, каквото имах, потрудих се да я препиша… от желание по своя род болгарски… да се не загуби.“ Преписът е направен в Самоков.