Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

Всички хроники обикновено започват със Сътворението на света, описват Вавилонското стълпотворение, Потопа, Христовото рождество и други велики събития, но аз ще започна, със земята, на която съм се родил. През нея минават много войски на различни народи, които се движат като облаци от изток на запад и обратно. Тя е средище на големи битки и велики случаи. Ще говоря и за своето време, защото това, което пиша, не е хроника, а спомен на самия мене за моя брат.

Малко преди да се родим с Йоан, латинците тръгнаха за освобождението на Гроба господен, а завладяха Цариград. После започнаха бран с всички народи в близост, също като лъва, който не търпи друго зверско леговище до своето. След много превратности на трона в Константинопол се възцари момчето Балдуин — нека никой не го бърка с Балдуин от Фландър, когото чичо ми Калоян разгроми и плени при Одрин през лето господне шест хиляди седемстотин и деветнадесето от Сътворението на света. Балдуин беше на осем години и от негово име управляваше болярски съвет, или както франките назовават своите високопоставени люде — барони.

И тъй, ромеите загубиха своя свещен престолен град, но затова пък се сдобиха с две царства и две престолнини. В Солун управляваше държава Теодор Комнин Дука Ангел, който сам се помаза за император, а в Нимфея — град, находящ се в предната половина на Мала Азия — също сам се помаза за василевс Йоан Ватаци. Двамата стръвно се мразеха и като се надпреварваха кой да влезе в Цариград, си пречеха взаимно за радост на латинците и на техния първосвещеник, римския папа.

На север от земята, в която съм се родил, издигна твърде много мощта си крал Андрей. Венгрите, или още както ги зовяха угрите, завладяха Белград и Браничево, и още Видин отсам Дунав, както и много други селища на българи и сърби. И това също беше радост за папата. Самите сърби също имаха кралство и крал на име Стефан, но то линееше в раздори и не загиваше само защото за земите му се караха останалите владетели. Много години по-късно аз се ожених за внучка на Стефана и узнах колко хитро и мъдро той бе преживял живота и управлението си. Но ако разкажа за това, то ще бъде по-нататък.

В средата на тези държави се намираше България. За нея и за нейния господар и враг Борил също малко по-късно. Сега искам да кажа, че имаше и много земя, която се владееше от всякакви знатни. Не могат да се изброят нито имената им, нито народностите им, нито званията им. Мнозина от чужденците дойдоха като кръстоносци, а се разселиха по ония земи, които им харесаха, или попаднаха под меча. Така че на полуострова имаше големи и малки пластели измежду ромеи, франки, венецианци, ломбарди, алемани, венгри, сърби, българи, фландри. Имаше барони, дукове, кателани, севастократори, графове, боляри, херцози и такива звания, които не са били чувани по-преди. Няма такъв умен човек, който може да опише всички и всичко, случило се между тях, защото те постоянно воюваха и постоянно сключваха мир, безначално и безкрайно, като самото сътворение, или по-скоро като самото разрушение. Искам да кажа, че цели области се бяха обезлюдили и разорили и победителят заемаше земя без люде, без добитък, без къщи и посеви. И той докарваше под меч и верига люде и скотове от други места, за да работят и живеят. Те работеха и живееха под меч, докато дойдеше друг с меч, за да изтрие всичко. В това се криеше някаква безначална глупост и сатанинска промисъл, защото нито людете, нито господарите ставаха по-богати или по-честити. Струва ми се, че всяко дело трябва да има за цел или узряла нива, или възвисен храм, или къща, или написано върху пергамент, дори ако щете, тихо възнесена към бога молитва. (Това научих не само от брат си Йоан, но и от всичко преживяно.) В тия дела има пръст дяволът, врагът на человеческия род, изкусителят и мъчителят, и това е всеизвестно. Тук обаче спирам задъхан като пред пустиня и мъчителна мисъл поваля бедния ми ум. Забелязал съм през дългия си живот, че понякога сатаната е много добър и полезен, стига само помощта му да отиде за добро и полезно начинание. Но за да отиде помощта му за добре и полезно начинание, се иска от човека, от една страна, да бъде добър, а от друга, толкова хитър, че да прехитри дявола, и накрая толкова силен, че да понесе цялата му яростна мъст на гръб и да не падне по очи.

С такива размисли стигам до България по времето на моето детство, когато Борил погуби чичо ни Калоян. Всеизвестно е, че той не е нито толкова хитър, нито толкова мъдър, нито толкова силен духом във връзката си с лукавия. Неговите грехове се превръщаха в грехопадения, а най-добрите му намерения — в ад за людете подвластни, за властелите му и за самия него. И за да не помисли някой, че празнодумствувам, воден от ненавист към братовчеда, който заграби трона на брат ми Йоан, ще спомена и някои от по-важните деяния на Борил.