Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Виждам… — каза Алекси — морето да се бунтува и над вълните му се носи колар и колесница, а на щита му свети бисер колкото пестница на силен мъж. Този бисер е от короната на цар Давид. И коларят връхлита върху чудовище, което е c корона, издялана от човешки кокал, украсена вместо с елмази с човешки очи, избодени от праведници… И вместо с кръст короната е белязана със знака на ада. И коларят… — каза Алекси — погубва чудовището, а от кървите му морето става червено. Тогава реките тръгват назад, за да не се измие морето, и давят людете и добитъка, и зверовете под тях давят, а само птиците небесни летят над безкрайните води…“

Така каза Алекси, а Борил се усмихна кротко и още по-кротко го запита:

„Кажи ми ти, Алекси, човече, този колар по-приличаше ли на братовчед ми Йоан?“

„Този колар има две лица — отвърна Алекси, — едното прилича на царя Калоян, а другото на Асеня Стария.“

Борил погледна Целгуба — той винаги гледаше кротко и малко унесено, така както гледат всички истински нечестивци и тирани, за да прикриват жестоките си сърца — и като въздъхна престорено, рече:

„Щом и лудите ни отричат, значи с нас е свършено, царице!“ — а после се разсмя.

Тогава Целгуба впи черните си очи в мене и отвърна на мъжа си:

„А ти не търси помощ от лудите, потърси я у мъдрите!“

Той тръгна към светлината, а след него Целгуба и аз. На двора повика началника на стражата и му каза, както хората си казват „добър ден“:

„Прати юродивия при Йоан, но не през портите! През портите ще се забави!“

Ние седяхме на трапезата — царят ме бе поканил на обяд, както от много години не беше ме канил, — когато навън се чу гълчава. Хвърлиха Алекси от Лобната стена. Дотогава говорихме за мощите на света Петка от Епиват, които латинците ни бяха задигнали от Пловдив, и Борил ме бе помолил да му препиша едно от житията й. Сега той ме попита така, че тръпки ме побиха.

„Мислиш ли, отче, че този човек наистина има дарба да вещае?“

„Бог единствен знае… — отвърнах смирено и предпазливо — бъдещето на людете и на царствата, господарю!“

„А не разкрива ли бог понякога своите промисли чрез скотове и юроди на людете?“

Въпросът беше тежък, но зададен с благоусмихнати устни и аз се двоумях какво да отвърна, защото истина е, че всевишният понякога разкрива тайните от книгата на бъдещето чрез скотове или знамения, или пък говори през устата на хора, след като им отнеме ума. От пусторечие — защото в дворците пусторечието не е чак дотам велик грях — ме спаси Целгуба:

„Защо, царство ти, толкова много се боиш от думите на един смахнат? Аз мога да ти доведа десет смахнати, които ще говорят друго!“

„Да! — отвърна замислено Борил. — Но те ще говорят за злато. А за злато всеки говори като смахнат… докато този изричаше пророчествата си пред смъртта и всички го познават отдавна, че е нечист…“

В Търнов вече се чувствуваше недоимък, но ние ядяхме патици и навярно щяхме да ядем още много дни от тях, защото зад двореца, между неговите зидове и крепостни стени, имаше локва, която Целгуба наричаше езеро. В „езерото“ самата царица развъждаше патици. Целгуба е куманка, а всеизвестно е, нейното племе обожава дивите патици, които често пъти го прехранват в степите.

„Смути ли те Алекси?“ — попита царицата съпруга си и му подаде с ръката си месото.

„Алекси! — презрително произнесе Борил. — Не, Алекси не ме смути. Йоан ме смущава… Той няма сила да превземе Търнов, но и аз нямам сила да го прогоня… освен ако се намери втори Манастър…“

Тогава Целгуба спомена името на княза Юрий. Този княз водел полковете на Галиция и бил определен за наследник на великото княжество. После Борил спомена името на Александър, Йоановия брат. Те диреха втори Манастър, но такъв още нямаше в редовете на Йоан. Защото манастровци се пораждат при велики дела, излюпва ги човешката завист и корист, а Йоан още нищо велико не беше извършил. Намираше се в ония дни на изгрев, когато людете отиват при него, едни от любов и вярност, други от жажда за слава и себелюбие. От думите им разбрах, че не могат да се доверят нито на княза, нито на Александър. Разбрах, че двамина, които те подкупили да убият Йоана, сами преминали при него. Страшни работи говореха те пред мене, грешния, и аз изпадах в боязън, загдето говорят така гнусно и открито пред божия служител, призван да води стадото към спасение.

Когато слугата Яким донесе благоуханен мед и обедът наближаваше своя край, Целгуба сама ми поднесе съда с мед, като прелюбезна домакиня, подслади ме с мед, искам да кажа, а ме вгорчи с думи: