Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

Този човек си въобрази, че е по-достоен от вуйчо си Калоян и не само на бранното поле или в плетеницата на държавничеството, но и в ложето. Затова подло уби вуйчо си и се ожени за вуйна си. Господи, дай ми сила да не говоря без злъч и злоба за врага си! И в трите поприща на мъжеството той пропадна. Загуби всичките си битки, огради се от врагове и лицемери, дори не можа да даде наследник на рода си. И така както наемаше за битките си кумани и алемани, така както наемаше за враговете си палачи, така наемаше и мъже за съпругата си, за да не остане непразна. Но докато ненаситната и прокълната Целгуба нищо не губеше от това, а, напротив, печелеше, България загуби и мощ, и чест. Латините превзеха Пловдив и стигнаха до Маториевите гори, угрите стъпиха на Бдин, като отнеха Белград и Браничево, а Долната земя заедно с Арбанашката стана владение на Теодор Комини. Ето как лукавият пошушна някога на Борил, че е по-достоен от царя Калоян, а го направи посмешище и товар дори на отроците, париците и клириците. Но докато знатните той избиваше единично, тях — отроците, париците и клириците — погубваше на тълпи било за ерес, било за неплатени данъци, било за непокорство. Може би за мене и за Йоан беше щастие, че не останахме в Търнов не само защото по този начин спасихме живота си, но и за това, че не гледахме с очи такива безумия. Навярно Йоан щеше да намери някакво спасение, но аз… Не съм славолюбив и никога не съм помислял за трон, въпреки че и аз съм син на Стария Асен. Обичам да мисля и да разнищвам работите по съвест. Никога не съм се надлъгвал с някого, дори и с дявола, в името на нищо. Мога да ридая над смъртта на близък като жена-оплаквачка, радвам се на цвете или на дете и разговарям с всеки, стига да е умен, откровен и да има какво да каже. Доброто и злото идват до мене, както идва зефир или буря. Страхлив съм. И душата, и тялото ми лесно се прекършват. Презирам жените, а се оставих да бъда отведен в брак. Лицемерен съм. Говоря пред всички против пиянството, а вечер се напивам в стаята си. (Но това започнах да върша в по-късна възраст и особено след като загубих брат си, а с него и света.) Жадувам свят живот в монастир, а нося одежди на севастократор. Съветвам да се пости, а ям месо. Когато се моля богу, без да ща, мисля за земни придобивки. Користен съм. Когато се кая, правя го не за да се очисти душата ми, а за да не загубя царството небесно. Но тия неща са така присъщи на човешката порода, както са присъщи краските за цветето и лаят за кучето. Моята страхливост, користност, слабохарактерност, колебливост и всичките ми пороци се знаят от Йоан. Той се гаври със слабостите ми или, по-точно, е безсилието ми да ги превърна в оръжия, защото същите слабости притежава и той, но за него те са от полза и не мъчат душата му. Тук му е мястото да подчертая и своята разпиляност и себелюбие. Започнах да пиша за Йоан, а пиша за себе си покаяние и окаяние. И какво очаквам от труда си?

Но да се върна към нашето детство! Когато се чу, че пред Солун Манастър или свети Димитър — все едно — пробол с копие Калоян и царят издъхнал на върха на силата и славата си, враговете на Борил ни укриха. Укриха ни като синове на Стария Асен, като два още незакалени меча на отмъщението. И с много премеждия ни отведоха чак в Галиция. Людете в Галиция говорят като нас и вярата им е като нашата, православна, и уредбата им е близка на нашата. Така че за племето си и за езика си почти не тъгувахме. А великият княз на Галиция ни обикна. Той нямаше деца и от трите си съпруги и искаше да припознае Йоан и мене за свои синове. И казваше, че всеки от нас ще получи по едно царство. Подобни думи казваше и на княза Юрий, негов сестрин син, и на още неколцина свои роднини, които пълнеха дворците му с младост и желания. Види се, великият княз по този начин предвардяше заговорите и всички гледаха в очите му. На всички обещаваше осиновяване, но беше осиновил само Мария, дъщерята на покойния му брат, и дори я беше обрекъл на Батбай, сина на хан Токту, за да има мир с татарите.

Йоан другаруваше най-вече с княз Юрий. Кому беше нужна повече тази дружба, не зная. Брат ми навярно искаше да му засвидетелствува нежеланието си да наследи Галиция, а Юрий от своя страна го уверяваше, че ако стане един ден велик княз, ще му помогне да си върне отнетото в България. Пред мене те не говореха за тия неща, а само пиеха и гонеха момичета на коне, защото в оная страна момичетата носят ногавици и яздят. Аз също пиех, яздех и гонех момичетата, но много по-умерено. По-често ходех в църквата при река Безнаделная и разговарях със свещеника, който ме обикна като син, а аз него като баща. За тия разговори Йоан и Юрий ме подиграваха, но великият княз веднъж ме викна и ме запита не желая ли да се посветя на духовно поприще. Нямал архиепископ за Галиция, а сегашният беше деветдесетгодишен. Този човек обичаше да прави всички край себе си велики. Предложението му се узна от брат ми и от Юрий и те, когато се опиеха, започваха да се карат за мене — всеки ме искаше за патриарх на бъдещата си държава. Кавгата им беше привидна, но тъй изкусна, че ония, които не ги познаваха, я приемаха за истинска и ме съветваха час по-скоро да се покалугеря. Не се досещаха, че шегувайки се с мене, те се шегуваха и е великият княз. Но аз приемах всичко с ум и със сърце и бях готов да се отдам на вечна служба богу, ако една привечер Йоан не ми каза: