Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Той помогна на мене и аз му помогнах…“

Но тогава нищо не знаех. Тогава залостих вратата и я подпрях с гръб, за да се довърши венчавката, защото единствено венчавката би ни спасила. По дверите се посипаха удари на топори и копия и дървото се ломеше. Сега се случи онова, което ме беляза за цял живот. И аз съдя за позора си по него. Защото бог ме беляза не със смърт и не със смъртна болка или страдание, а с драскотина от копие и от тая драскотина на рамото се появи червенина. Тя обхвана целия ми гръб и остана там не само за този, но и за другия ми живот. Полази и по врата, и по лицето. И остана не само като грозота, но и като нечестив сърбеж, толкова силен, че понякога влудява душата ми и ме хвърля на пода като скот. Но за това после! Тази нощ държах вратата, докато не чух „амин“. Тогава пуснах и се отдръпнах в сумрака на ъгъла. Никой не нахлу. Войниците тачеха дома на бога, когото ние поругахме. Само няколко гласа ни подканиха да излезем.

Пръв се втурна навън свещеникът. Втурна се с вик за опрощение. Прегази Безнаделная и падна мокър в нозете на жребеца, който носеше върху златно седло великия княз. Но князът не го погледна дори. Тогава се появиха младоженците, хванати за ръце, смъртно бледи и смъртно усмихнати. Венците стояха на главите им и те слизаха към реката, озарени от борините на множеството. И беше много тихо. Чу се дори плясъкът на водата, когато нагазиха. Те коленичиха в самата река пред княза, сякаш искаха от водите да измият греха. И водите се лееха…

Аз останах на другия бряг. Не посмях да поискам опрощение от водите, защото по плещите ми се стичаше кръвта от копието. Свещеникът се отлепи от нозете на жребеца и се втурна към коленичилите:

„С меч… с меч под сърцето ме принудиха, велики княже…“ — викаше неистово той.

Войниците го дръпнаха. Князът пристъпи и тогава Йоан го погледна в ясния лик:

„Влез във водите… — каза той. — Влез и ни благослови като баща!“

А великият княз кресна от брега, но не смееше, кой знае защо, да влезе във водите:

„Чий баща? — кресна той. — Чий! Кажи, чий баща! И неин, и твой! Аз те бях припознал за син в сърцето си, негоднико!“

„И ето, аз наистина ти станах син, велики княже…“ — отвърна Йоан.

А Мария мълчеше, скръстила ръце на гърди, като пред своето кръщение.

„Враг си ми ти! И по-голям враг от тебе нямам! — каза князът и се обърна към бранниците. — Нагазете реката!“

Тогава и Йоан скръсти ръце на гърдите си, обори глава, коленичил, и, кой знае защо, бранниците не смееха да влязат във водите, сякаш бяха свещени. Само Юрий слезе от коня си и с борина в ръка влезе при Йоан и Мария, но те не го дочакаха, станаха и стъпиха на брега. Тогава Йоан бе уловен от бранници, а Мария поведена от майка си и от другата си майка. И двете майки тихо ридаеха…

„Отведете го в тъмница! Него! И брат му Александър! — заповяда князът, после отправи взор към Мария, която се отдалечаваше между двете си майки, и каза още: — А нея в монастира «Покров богородичен»! И да не чувам женски плач!“

В тъмницата потекоха дни, през които упреквах брат си в неблагодарност и всякаква порочност към благодетеля си. Дванадесет години великият княз ни храни от ръката си и четири пратеничества на Борил върна. А Борил му предлагаше злато колкото тежат главите ни. И увеличаваше златото, защото главите ни растяха. Понякога Йоан се шегуваше с това. Нека още натежат главите ни, тогава князът щял да ги продаде.

Йоан мълчеше в тъмницата. Не се бранеше. Само се усмихна, когато намери в пазвата ми цвете от венчалния им венец. Мълча, докато един ден ни изведе Юрий. Той влезе с десет бранници, а това означаваше много. Каза:

„Ставай!“ — и нищо друго.

Станахме и тръгнахме. Отведоха ни на градския площад. А там се бе стекъл безброен народ, като пясъка на морето. И се издигаше колело за мъчение. До него стояха двамина с бичове. Юрий прочете присъдата, а великият княз седеше пред дружината си на писан стол и до него — жена му, княгинята, и снаха му, също княгиня.

„След бичуването ще си вземе златото от Борил…“ — пошепнах аз на Йоан, а Йоан се усмихна само, сякаш: за втори път видя цветето в пазвата ми. Това цвете падна, когато ни свалиха дрипите и ни оставиха голи на поругание. То се червенееше в нозете ми, докато по мене се сипеха хули и всякаква гнилоч, която людете хвърляха. И ни вързаха за колелото, така че докосвахме ръцете си. То беше добро, защото ръката на брат струва много в тежък час. Завъртяха ни. И небето, и земята се въртяха, и човешките лица се въртяха. А бичовете засвистяха над нас и народът се развесели. Ударите броеше Юрий. Аз не стенех, не стенеше и Йоан, а и двамата знаехме — извика ли единият, и другият щеше да вика.