Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

Събудих се от несвяст върху сламата на талига без капаци и разумих, че още сме на стъгдата. До мене лежеше Йоан и очите му гледаха небето, сякаш чакаха чудо. И сякаш от небето се откъсваха думи. Княз Юрий четеше:

„По княжа воля… Йоан и Александър… синове на българския цар Асен, прогонени от родината си и приети като сираци… погазили гостоприемството и господарския залък… извършиха безчестие, за което бяха обругани и бити… За да не помисли обаче някой, че великият княз на Галиция потъпква християнските закони и обичта между съпрузите, утвърждава в брак храненика си Йоан и дъщеря си Мария, като ги припознава за свои чеда… и се отпуска на народа вино…“

Тогава народът възкликна, а по стъгдата загромолиха колите с огромните каци. Не ги виждах. И Йоан не ги виждаше. Ние гледахме небето, после гледахме един друг в очите си и най-сетне Йоан промълви:

„Тя ще има бебе, Александре!“ — каза ми той безсрамно и аз отново отправих поглед към небесата в очакване на гръм или знамение, но небесата се синееха радостни, защото никога не е срамно една жена да има бебе…

А наоколо вече пиеха. И подаваха кани за наздравица над талигата, в която лежахме ние. Така започна пирът на първата сватба от многобройните сватби на брат ми Йоан Асен.

Преписвал съм много жития и хроники, пълни с подвизи и възвишени дела. Те принадлежат на светци, царе и воини, а на духовника се пада най-скудният дял. Не зная и никога няма да узная защо е така отредено от бога. Навярно бог е наредил мъжете в расо да се докосват само до светите треби и до перото паче, а докоснат ли с помисъл или деяние светските дела, мигом да бъдат опозорявани. Така например аз чета и препрочитам писмата на вселенския патриарх Николай, наречен още Мистик, до някогашния велик наш цар Симеон. Най-унизителната част от молбите е била предоставена нему. Нему са били оставени и воплите на ранената империя, и притворството, и коленопреклонението. А императорът Роман Лакапин е запазил за себе си гордите слова и подготовката за разплата. В книгохранилището си пазя и посланията на най-прочутия в мъдрост и наука патриарх, наречен Фотий. Този светилник на Христовата вяра пише до българския княз Борис, баща на тогова Симеона, и го заклина, и го моли да приеме правата вяра не от Рим, а от Константинопол. А в това време императорът Михаил и вуйчо му, кесарят Варда, събирали силите си при Адрианопол. Много още са примерите в хрониката. Има и такива, когато един властелин върши безумия, а кара духовниците си да го словословят пред християните и пролетите кърви и сълзи да наричат божия благодат.

Затова и аз, Йоаким, по времето на Борил архимандрит без епархия, а по времето на царя Йоан Асеня патриарх Търновски, радетел на правата Христова вяра, не се побоях да прибавя още няколко примера в хрониката, която пиша тайно и за себе си 1. Като казах за себе си, помислих за императора Марк Аврелий, който е писал за себе си, но понеже е бил император, трудът му е стигнал до всички, дори до нашето благочестиво време. И понеже аз нямам светска власт, лаская се, че за разлика от Марк Аврелий пиша наистина за себе си.

Това са моите часове на прозрение към собствената душа и на пълно смирение пред всевишния. По него време да откажеш на Борил и на Целгуба беше все едно да погълнеш яд от собствената си ръка. Имаше такива, които отказваха. Те умираха. Хвърляха ги от Лобната скала в Етър и мъртвите им тела доплуваха до стана на Йоан Асен, който стоеше с галицки и български полкове под стените, а душите им отиваха в рая. Ще разкажа най-първо за юродивия Алекси, човек божи, който имаше славата на пророк. Десет години Алекси ходеше в дрипи и косите му стигаха до кръста, брадата му до корема и влачеше вериги, които сам си бе поставил на краката и на ръцете, за да мъчи плътта си. Препитаваше се от милостиня, а когато милостинята беше повече от неговите нужди, раздаваше я на други нищи. Гаданията му бяха зло за Борил и Целгуба. Те не го погубваха, както мнозина други, защото се бояха от гнева на народа, а може би и на небето. Но се смееха на пророчествата му и го наричаха смахнат. Впрочем това е много често срещано и е нещо обичайно.

Когато Йоан Асен се появи с наемна войска от Галиция — казват, че да я купи, станал зет на великия княз с принуда, — към него се устремиха хиляди, както се устремяват към река зажаднели стада. Когато той, Йоан, стигна до Търнов без битка, както се стига до място, определено за лов на ветри и елени, искам да кажа със свита, с гончии, с крагуяри и песяци, с гайди и свирки, с велика радост, Борил се уплаши и хвърли много люде от Търнов — и знатни, и прости — в тъмница. Хвърли в тъмница и юродовия. А в тъмницата го накара да им вещае. Надяваше се, че пророкът, заключен и заграден от камък, вижда едно бъдеще, а свободен и волен — друго. Но Алекси им каза — аз бях с царствените съпрузи в тъмницата при божека и чух с ушите си: