Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Искам довечера да ме изповядаш, свети отче! Голям е грехът на моите помисли и никой друг, освен тебе не може да го поднесе пред нозете на бога!“

„По-голям от мене е патриарх Василий…“ — промълвих аз. „Василий е схизматик — отвърна Борил, — той е свързан с папата, а аз искам първожрец измежду Православието…“ Вече знаех цената на патриаршеския престол. Отидох в килията си на Трапезица и разтворих книгите с деянията на светите отци в надеждата да намеря аз, нищият, бедният, клетият, утеха и пример за твърдост. Дирех пастир, който да е получавал престола си по по-окаян начин, и не намирах. А мислите ми бяха бурни и тежки, защото реших в себе си на подлостта да отвърна с подлост, на греха с грях, на обидата с обида, но и подлостта, и грехът, и обидата, които бях наумил, щяха да бъдат по-малки от ония, които ми се предлагаха. Спаси, господи, и ми прости! Аз наумих да изменя на царя, коронясан в твое име, и да помогна на Йоан, който не е помазан, но има повече право на трона от Борил. Спаси, господи, и прости помислите ми, тъй като те си останаха помисли, а царицата пое върху душата си измяната.

Целгуба дойде сама в църквата „Света Дева Мария“ в прязнощ без стражи и без слугини. И не пожела изповед от мене, а ме помоли да излезем в градините. И ние излязохме в градините, а нощта над Етър беше душна и заглъхнала, като пред чудо. Далече по възвишенията горяха огньовете на Йоановите полкове и Целгуба сякаш им се радваше.

„Аз съм хуманна… — каза тя. — И преди да се омъжа за християнин… — тя не спомена името на първия си мъж, царя Калояна, нека вечна бъде светлината на душата му — бях езичница… По ми е леко да говоря с тебе под открито небе.“

„Да предпочетеш откритото небе пред храма божи за молитва и изповед, прости ми, царице, но това е в учението на богомилите, а те са еретици, които винаги твоят царствен съпруг е преследвал…“ — казах аз и се приготвих да говоря за Светия събор, свикан преди седем години от Борил, против ересите и потопил ересите в кръв.

„Моят царствен съпруг е кръвожаден звяр! — каза тя. — И ти никога ли не си долавял, че той не вижда далече в бъдещето и не вярва на ония, които виждат, а ги хвърля в реката!“

Замълчах пред светотатствените слова. А и с Целгуба никой никога не е бил откровен, без да заплати.

„Той ме измами! Уби мъжа ми! Но не го надмина в нищо! Всичките му дела, с изключение на убийството, което завърши с успех, останаха безуспешни! — каза тя. — Угрите ни взеха Белград и Браничево, и Бдин! От франки и ромеи загубихме всичките си крепости по Родопа, из Долната земя и Македония. Той смали царството колкото една женска длан, не съумя дори да ме оплоди, а искаше други да сторят това! И Роман, протостратерът, чийто брат убихме, и Никулица, севастът, чийто баща бе посечен на другия ден след смъртта на първия ми мъж! И стотници дори е карал да създадат наследник на трона му! И не помисли, че така си отива кръвта на Асеновци! Виждаш ли, свети отче, такива неща се говорят под открито небе, а не в храм! Аз не съм еретична! Аз съм нещастница!“ — почти изплака тя.​

Аз обаче стоях буден като страж.

„Нека бог прости всичките ни дела… — казах — сторени волно или неволно…“

„Нека прости! — каза тя, като ме прекъсна. — Ти ще отидеш тази нощ в стана на Йоан Асен! Ще му кажеш само едно! Пращам му десет деца на свои съмишленици в залог, че ще му отворя Мала порта, ако той се закълне в пролятата кръв на баща си и в протестния кръст, че ще се ожени за мене!“

„А Борил!“ — извиках аз, въпреки че в душата си помислих за Калояна, упокой, господи, боже наш, душата му. А помислих за Калояна, защото, ако той е вуйчо на Борил, то на Йоан е чичо!

„Борил… — каза тя, все едно че нищо не бях произнесъл — Борил няма вече нищо… аз поне имам тази възможност…“

Следвах я безмълвен, пълен е безчестие така, както вимето на вълчицата е пълно с мляко, и нямах сили да пошепна дори мълком молитва за тази ненаситна жена, която пестила своя път към геената с труповете на съпрузите си.

В стана на Йоан Асен ме посрещна същият този Юрий, княз и наследник на Галиция, настани ме ведно с децата, които водех, на поляна, цялата разцъфнала в моравничета. Заповяда на стражите да донесат мляко на децата в дървени канчета и децата пиха мляко на поляната е лилавите цветове, без да знаят, бедните, че са заложници. И аз чаках сред тях, но не вкусих от млякото, а мълком си приповтарях притчата за Христос и децата и си припомнях как всяко едно от тях съм кръщавал, защото и знатните не искаха да кръщава рожбите им патриарх Василий, уният и изменник на Православието, обръснал брадата си, а аз ги кръщавах според закона и обичая на дедите. И когато едно, на стратега Войсил, полази по мене и отри устни в епископското було, заплаках и загалих русата главица и питах небето защо хората се раждат ангели и с всеки ден губят чистия си и сияен лик, защо бог не е наредил обратното.