Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

Ние излязохме на моравата при децата.

„Отведи ги! — каза той. — Не искам залог! Ако мъдрите в Търнов отворят Мала порта в полунощ, нека се радват на всичко, което имат! И на службата си при новия цар, и на званията си, и на рожбите си! А ако измамят, то аз пак не бих погубил деца!“

Прекръстих се. Йоан ме погледна с тежък поглед:

„Но да не забравят! Ония, които са на възраст и могат да отговарят за делата си, няма да пожаля!“ — каза тон и също като мене се прекръсти.

Пак целуна ръката ми и честния кръст целуна, а аз поведох децата към Търнов. Тогава разбрах, че ако у Александър тлее искра божия, то у Йоан гори огън божи.

Писано след много години. Господи всеблаг и всемогъщ, ти си виждал, но как аз, духовно слепият, да прозра бъдещето. Ти си знаел, че това е единственото брачно предложение, скрило в себе си изгода, което Йоан не завърши със сватба. Всички останали той прие.

Тогава страхът и користта человечески ни въздигнаха. Борил изпрати в нашия стан Йоаким, епископ, а по-късно патриарх. Той някога спомогна за спасението и бягството ни. Йоаким трябваше да погуби Йоана с отрова и се съгласил привидно, колкото да ни съобщи, но през нощта, преди да дойде, го посетила Целгуба и те променили заговора така, че го обърнали срещу Борил. Но Йоан не пожела да стане трети поред съпруг на Целгуба, имам предвид трети от нашия род, защото се шегуваше с мене:

„Тая жена иска да се венчае с всеки, който носи името Асен… Ако се оженя, тя ще поиска после и тебе за мъж, защото ти си най-младият от рода ни!“

„Аз съм се обрекъл на безбрачие, братко…“ — отвърнах, също на шега.

Той ме огледа и за пръв път се обърна към мене като мой цар и господар:

„Никой не може да се обрече сам без мене в тая земя на нищо, Александре, защото след бога само аз свързвам и развързвам…“

Когато го помолих да зачете този ми обет пред бога (ние вече разговаряхме сериозно), отвърна още по-твърдо:

„А бог ще ми даде ли онова, което мога да получа от твоята сватба?“ — и до вечерта мълча, сякаш ми бе сърдит за нещо, което не знаех.

А аз наистина не знаех, че през нощта ще влезем в Търнов.

И понеже аз влязох с последните полкове, които събрахме в Малка Скития, заварих Йоан пред кулата, от която Калоян някога хвърли Балдуин в Етър, заварих го озарен от борини, ограден от първите си люде, а в нозете му бяха паднали Борил и Целгуба заедно с болярите, които служиха на стария дар до сетния му миг. Борил беснееше и крещеше:

„И ти ще се опозориш! Няма човек, стъпил на трон, да не се е опозорил! Управлявай! Властвувай! Хвърли ме от Лобната! Хайде, хвърли ме, започни с мене!“

Останалите обаче се молеха за милост. А Борил продължаваше:

„Вземи сега и трона, и короната ми, и дворците ми, и жена ми! Вземи ги! — А като ме съзря, че заставам до Йоан, продължи още по-яростно: — Ето оня, който един ден ще хвърли и тебе на колене! Проклет да си! От роден брат да бъдеш смазан, така както аз съм смазан от тебе!“

Йоан не ме погледна. И дори не пое думата му. Отвърна с тихия си, но вледеняващ глас, който е карал и по-отчаяни люде да замълчат:

„Тронът, Бориле, и короната, и дворците са били винаги мои, а, виж, жена ти никога не е била ни моя, ни твоя… тя беше на чичо ни… Имаш ли друго да ми кажеш?“

Борил изстена само и замълча. И Йоан замълча. После поклати глава и въздъхна:

„Виждаш ли колко е лошо, когато двама души, родени от брат и сестра, нямат какво да си кажат… — и се обърна към стражите: — Отведете го! Отведете и другите в тъмниците! Само Целгуба да остане!“

И той отведе Целгуба до самия зид на крепостта, след който се отваряше бездната. А тя застана горда пред бездната. Тогава Йоан попита:

„Постави ли отрова във вечерята му?“

Тя отказа.

„Добре си сторила! — продължи Йоан. — Иначе щеше да опозориш и мене и аз със собствените си ръце щях да те блъсна в бездната!“

„Пусни ме да се върна при своите!“ — каза Целгуба.

Йоан нищо не й отвърна, върна се при мене и каза:

„Ела!“

Ние тръгнахме през градината за двореца и не взехме с нас стражи. Минахме по ходницата и спряхме пред дверите на старите покойни. Тези двери бяха хубави, потънали в резба с птици и слънца, с лозници. Аз се поклоних пред тях и казах:

„Лека нощ, господарю!“

Но Йоан се изправи пред дверите и се взря в резбата.

„Търся рязката си — каза той и като не можа да я намери, ме подкани: — Хайде, не стой като роб, а търси и ти твоята!“