Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

Тогава дойде Александър. Помнех го като едно от тия деца, които сега водех може би на заколение. Нему помогнах тогава, когато верни боляри ги криеха с Йоан по колибите и твърдините. Помогнах не за слава, не и от корист, а за да изпълня Христовия закон. Той целуна ръката ми, и златния кръст целуна. Нищо друго не ми каза, освен че брат му спи. Познах в очите му лъжата, но се престорих, че вярвам. Помълчахме така. А децата край нас започнаха да играят под слънцето, което се подаде над Света гора.

После Александър взе да ме пита за този или онзи от някогашните. И все ме питаше за люде, вече погубени. И аз трябваше да му разправям за гибел и само за гибел. Накрая ме попита за майка си Елена, която беше царица, а гаснеше в монастир като Христова невеста. Казах му и това. Когато му разказах за всичко, което знаех, той ме попита за децата, кое на кого е, и ги галеше. Тогава разбрах, че Александър носи у себе си искра божия. Предположих, че ще се отдаде на свят живот и може би той ще е новият патриарх на Търнов. А не изпитах ненавист, тъй като и него познавах от дете. Имаше у него нещо по-чисто и по-достойно, отколкото е необходимо за севастократор. И лицето му бе тънко, изрязано, миловидно като у момиче. И брадата му беше руса и тънка като у светец. И очите му сини. Само широките плещи напомняха мъжа. А защо държеше едното си рамо по-долу от другото, това не узнах, въпреки че по-късно се чу да е болен и царят му повика лекар чак от Бургундия, а не го повери на моята молитва.

Денят се разжари, когато се появи Йоан, и аз веднага го познах. Той е по-нисък от брат си и лицето му е по-овално, но и лицето му, и снагата му изглеждаха по-твърди. Брадата му също беше руса, и очите му също — сини, но това не бяха цвят на узрялото жито и цветът на синевата. Брадата му напомняше по-скоро злато, а очите му — късчета от мозайка. Нека ми прости този, който стана всемогъщ цар, но приличаше на мечка. И погледът му беше мечи, и стъпката му. По нищо не приличаше на рода си или само по челото. Неговото чело беше изпъкнало и закръглено, почти същото, както у баща му, Стария Асен, и у чичо му Петър. А от хубостта на другия му чичо, Калоян, и помен нямаше. Но на Калояна той приличаше в друго. Като заговореше. Гласът му беше малко дрезгав, но тих и равен, властен. Без да щеш, те караше и ти да говориш тихо и равно, с малко слова, пълни е уважение и предупредителна кротост. Много по-късно той започна да богохулствува и да ме кори изпърво, а после и да се гаври дори.

Йоан също целуна ръката ми и златния ми кръст, но не попита за никого, дори и за майка си Елена не ме попита. Само ме покани да го последвам и се отправихме през лилавата морава не към шатрата му с червените лъвове, а към зелената река. Пътем ме попита какви са тези деца и аз му отвърнах, че са заложници. Нищо друго не каза, седна на повален дънер. Сложи и мене да седна, но изведнъж се засмя и рече, че не си е мил очите, и ги уми в реката. Върна се при мене с мокро лице и каза още, че нямал време да отиде за кърпа, а аз му отвърнах с въпрос — защо не повика на слуга. Йоан се усмихна и подложи лице на слънцето. Докато да изсъхне лицето му, и брадата му докато изсъхне, ме помоли да му предам, каквото трябва. И аз му предадох думите на Целгуба.

„Ако Целгуба, стринка ми се омъжи и за мене, няма ли да станат много мъжете й от рода на Асеня?“ — попита без злоба той и очите му се изпълниха не с негодувание, а с някаква детска почуда.

Заговорих за безсмислието на кръвопролитията и братоубийствената обсада, за злото на междуособиците, а той мълчеше. Лицето му изсъхна на слънцето и утреника и понеже то нищо определено не изразяваше, разбрах, че идва злощастният край на моето пратеничество. Станах. Душата ми се зарадва, че се връщам без отговор. Стана и той.

„Тежко е, свети отче, да си пратеник на цар и на царица, които не тачат ни божите, ни човешките закони“ — каза той.

„Тежко е, Йоане!“ — съгласих се аз.

„Стринка ми… — продължи той — е готова да се омъжи за всеки, който убие стария й съпруг, но аз няма да пролея кръв…“

„Благословен да си!“ — изрекох и се хванах за думата му, защото нямаше друга дума, о която да се хвана като за патерица.

„Сега слушай, отче! — продължи той. — Кажи на Целгуба това! Йоан е женен, й кажи… и не иска друга жена, освен Мария… не би взел дори Елена, която стана причина да загине царството на Приамуш… а камо ли стринка си и братовчедка си… Но ако Целгуба отвори портите на Търнов, ще я оставя жива, за да може да измоли прошка за греховете си в някой монастир… И дано бог й прости!“