Асен Христофоров - Самоков

Към 1850 г. един евреин построил механичен дарак за вълна отвъд моста над Искъра. Като разбрали това, жените се въоръжили с мотики и брадви, с лопати, хурки и „други женски оръдия“, както гласи нарочната дописка в „Цариградски вестник“, минали моста, обсадили сградата и дали следния ултиматум; „Или даракът да се вдигне, или от него нищо няма да остане.“ И понеже собственикът упорствувал, жените разбили вратите, нахлули в помещението и почнали да трошат съоръженията. Майсторите едва се спасили чрез бягство. Пристигнали и представителите на властта, но само за да уведомят разбунените жени, че даракът наистина ще бъде вдигнат. Това първо по рода си произшествие в страната напомня кървавите сблъсквания в Англия към началото на същия век, когато са били въвеждани предачките станове на Аркрайт.

Истината е, че Самоков, прославил се чрез занаятите си, е бил град на наемното работничество още преди Кримската война. Самостоятелните майстори-занаятчии, организирани в своите двадесет и три еснафски лонджи, не са повече от сто и петдесет души, докато общият брой на техните калфи и чираци, на платените работници в маданите и ковачниците, на жените и девойките, пряко заети в домашната индустрия, възлиза на пет до шест хиляди души! Напрегнатият труд на тая армия от наемни или полузависими работници би довел до свръхпроизводство и упадък на занаятите при липсата на външни пазари.

До края на осемнадесетото столетие босненци и херцеговинци сами са изкупували производството на самоковските занаяти. Положението се променя в началото на деветнадесетия век, след кърджалийските размирици. Измежду българите майстори-занаятчии израстват тър-говци, които сами откарват стоката до близки и далечни панаири. Тъй уседналите и неподвижни занаятчии по-степенно се превръщат в едри търговци. И Самоков вече не зависи от чужденците.

Типичен представител на това ново съсловие е хаджи Гюро Христович, преселник в Самоков от Крива паланка. Дошъл в града като юноша, за да изучи мутафчийството и гайтанджийството, той скоро става самостоятелен майстор, а после сам тръгнал да разнася местна стока по панаирите. Неговите синове, начело с църковния деятел Захария х. Гюров, са едни от първите, които въвеждат гайтанджийски чаркове в града. Те вървят по стъпките на баща си, но стават и джелепи или доставчици на добитък за турската армия. Към тях се присъединява и споменатият вече Д. Смрикаров. Поканен лично от Хюсреф паша, той отива в Босна, за да проучи условията на тамошния пазар и евентуално да въведе нови начини на производство в родния град. Пак в търговията опитва щастието си и К. Фотинов, бъдещият създател на първото българско периодично списание. Той изпращал дъски по Марица до Енос и оттам в Смирна. Макар за кратко време, но и известният просветител Захарий Круша се е занимавал с търговия. По същия път са минали и други будни самоковци. Досегът с външния свят на тия търговци, доскорошни занаятчии-домоседи или отломки от стари занаятчииски родове, е полезен и за самите тях, и за родния им град. Престоят им в чужди земи подхранва родолюбието им и превръща мнозина в ревностни възрожденци. Те са и радетелите за стопански напредък в Самоков. Например гайтанджията Д. Смрикаров. Той пръв засажда картофи в тоя край към 1835 година и усилията му да наложи тази непозната дотогава култура са просто трогателни. „През април тая година — пише той в дневника си — за първи път в България засадих картофи в градината си над града. Същите ги донесох от Гърция и Сърбия, гдето ми ги хвалиха, а и аз ядох от тях. Препоръчвам на самоковските граждани да насаждат повече от жълтите, които намирам за по-вкусни.“ Но съгражданите му считали картофите за отровни и не бързали да се вслушат в думите на гайтанджията. Тогава Д. Смрикаров писмено замолва каймакамина на града насила да застави известен брой стопани да вземат даром по две оки от неговото семе и да засадят картофи в дворищата си. Навярно сам е изял някой и друг картоф пред каймакамина, за да увери и него, че те не са отровни…

Ако разнасянето на гайтаните по далечните панаири е могло да разшири търговските връзки на тия предприемчиви самоковци, въвличането им в търговията с жив добитък ги е заставяло да се заседяват по за дълго в Цариград — дорде да продадат стоката и да приберат парите си от вечно затруднената държавна хазна. Принудителният им престой в града на султаните, както и мудността и корупцията на служителите в държавните учреждения по неволя ги е поставяла във връзка с видни турски сановници. Покровителствувани от тях, първо синовете на хаджи Гюро, а после и други джелепи откриват свои кантори в турската столица. Твърде вероятно е, че покровителите им са били материално заинтересовани в техните дела. Ала това е без значение. Много по-важно в случая е, че тези връзки на самоковските търговци с местни големци ще им бъдат от полза и при оплакванията им срещу своеволията на турските управници в Самоков, и в борбите им срещу гръцките владици в техния роден град. Наистина, те забогатяват, но богатството им косвено подпомага делото на българщината.