Асен Христофоров - Самоков

Не желязото и маданските бейове извеждат Самоков към стопански разцвет през първото полугодие на XIX век, а българите-занаятчии, станали отскоро и търговци, доставчици на войската, и участници в далечни ежегодни панаири. Железодобивът е в упадък, а ведно с него запада и мощта на турската империя. С Кримската война идва и краят на ангарията.

Но преди тая война желязото е все още важан стопански отрасъл. Ангарийни селяци промиват пясъците на Искъра и на Палакария, събират скъпоценните железни люспици в дървени корита и ги откарват с коли при видните, гдето техни нещастни събратя са струпали и дървени въглища, и дърва за огрев. Рудата се насипва между пластове кюмюр в пещи наречени видни, огънят стопява пластинките и те се слепват в груби късове желязо. Тия късове се стопяват повторно в голямата маданска видна, яки работници издърпват новото желязо с огромни клещи и го подлагат връз наквалнята под действието на механичния чук, движен със силна водна струя. Тъй грубите късове се оформят в обло търговско желязо на пръти. Продавали го на тържището в Пазарджик или го откарвали направо в Цариград. Кираджии са били пак българи, предимно измежду ангарийните селяци.

Според Христо Семерджиев — учител, пришълец в Самоков, описал още преди половина век миналото на тоя град, видният самоковски турчин Ясим бей, който бил и собственик на видна, бил казал към края на шестдесетте години, че три неща не могли да се купят с пари в града на самоковите: дюкян в абаджийската чаршия, видна или мадан и титла за благородство. Местният историк греши донякъде, като отнася изказването на маданджията към годините подир Кримската война. Защото тогава самият Ясим бей е търсел купувачи за видната си. И не само той, а и другите бейове…

Тогава разрухата е била пълна. Тя се е дължала както на нехайството и некадърността на маданджиите, така и на постепенното отпадане на ангарията, а подир 1867 година и на утвърждаването на режима на капитулациите в Турция. С тоя режим в пределите на империята прониква евтиното европейско желязо. Принудени да заплащат рудата и кюмюра, самоковските маданджии постепенно изпадат в затруднения, потъват в дългове и накрая разпродават маданите.

И до днес в града се разказва случката с един ангариен селяк, който задигнал няколко къса желязо от видната, скътал ги в потурите си и решил скришно да се отдалечи, но бил забелязан от вардиянина и трябвало да подири спасение чрез бягство. Насреща се изпречила широка и дълбока вада, но в страха си селянинът намерил сили да я прескочи, докато неговите гонители се спрели на брега. По-късно го заловили и отвели пред бея-собственик.

— Колко желязо бил укрил в потурите си? — запитал беят.

— Към десет оки — отвърнал вардиянинът.

— И с тях ли прескочи вадата, бе проклетнико? — обърнал се беят към селянина.

— С тях, господарю! — дошъл отговорът.

— Ха върви си тогава с добро, пък и желязото задръж, щом си бил толкова ербап!

Най-видните маданджии към средата на миналото столетие са били Емин ага, тогава каймакамин на Самоков и зает с градските дела, Хюсреф бей, станал вече паша, който притежавал три мадана, но не могъл да ги ръководи лично от далечна Босна, гдето бил валия, Махмуд бей, собственик на два мадана и потомък на ихтиманските Михалбеговци, потурчени българи, и разгулният и развратен Рашид бей, който държал в градския си конак до стотина ратаи и ратайкини, почти всички българи, и предпочитал да гледа голото хоро на момите зад високите дворни зидове на двореца си, вместо да се грижи за овоя мадан. Производството, почиващо върху безплатния труд на раята, е вървяло на самотек, без стопанска сметка, пък и половината от рудата е оставала нестопена в примитивните видни.

Вместо сами да откарват желязото до тържището в Пазарджик, нехайните бейове потърсили посредници. Още в 1830 година един „гяур“ започнал да откупва желязото при самите самокови със значителна отстъпка — от 10% до 15% под пазарната цена. Бейовете били доволни, макар че продавали на загуба. И неусетно задлъжнели на лихварите в града. След първите бунтове срещу ангарията в годините непосредствено след Кримската война вече нямало маданджия без финансови затруднения. За да се разплащат, бейовете започнали да продават горите си в Рила — първо на евреи, а после и на българи-скотовъдци. Това става след Кримската война. Към 1858 година еврейте-сарафи, вече в съдружие с чужденеца д-р Унтерберг, започнали строежа на „висока пещ“ край града. Година по-късно те закупили един мадан край Радуил от турчина хаджи Ибрахим Кабран, за да го експлоатират ведно с Христо Сребърница, българин от Самоков. А към 1867 година и трите мадана на Хюсреф паша преминават почти на безценица в „гяурски“ ръце. Тъй, неусетно, дошъл краят на железодобива.