Асен Христофоров - Самоков

В Самоков се е родил и основателят на първото българско списание. В тоя град бяха откърмени и прочути художници, с които днес се отсрамваме пред свои и чужди, той ни даде и ревностни преводачи на старопечатни книги, и съставители на учебни помагала, от него излязоха и едни от първите борци за независима българска църква. Дълъг низ от прославени имена, които блестят като бисери в огърлицата на нашето Възраждане. То започва 1762 година с появата на Славянобългарската история на монаха Паисий, дошъл из самоковската епархия и угаснал тихо и незабележимо в Самоков през лятото на 1798 година, и завършва с освобождението на страната от турско робство. Но ето че пак в Самоков израства през 1910 година и първата общинска комуна на Балканския полуостров, сякаш да докаже за лишен път, че Самоков е пръв и между първите по пътя на прогреса.

А градът е безроден, с неизвестно минало. Съседното селце Продановци, известно по-късно като Малки Самоков, е с цяло хилядолетие по-старо от Самоков. Древно село е и Доспей, кацнало в полите на Лакатишка Рила само на три километра югозападно от града. Жителите на тези, пък и на околните селца отколе се занимавали с рударство. Тъй е изникнал и днешният Самоков. Той се е струпал постепенно край маданите-само-кови, дали впоследствие и името на града. И понеже турските историци не го споменават във връзка с боевете за покорявано на страната, трябва да се обърнем към легендите. Три от тях представляват особен интерес. Първата говори за някакъв големец Бельо и построената от него църквица, втората разказва за сражението на Иван Шишман с турците при Седемте цареви кладенци, третата се занимава с двамина братя-боляри, Досю и Продан, и с тяхната участ подир идването на турците. Последните две легенди нямат пряка връзка с града и дори не говорят за него. Само първата говори за съществуването на някакво старинно поселище край самоковите на два-три километра южно от днешния град, близо до Бельова църква.

Според преданието Бельо е бил маданджия, или собственик на самокови за коване на желязо. Той е построил и малка църквица на около три километра южно от днешния център на града, току в предполието на планината. Храмът, обновен през 1869 година, и сега се нарича „Бельова църква“. До тая дата е представлявал малък параклис, полузаровен в земята, покрит с чимове, и с малки душници вместо прозорци. Вратичката е била ниска, по-късно цялата обкована в желязо — уж по поръка на хайдутина Чакър войвода. Вероятно поселището на легендарния Бельо и неговите хора е било някъде наблизо, досам гората, струпано около вече забравен мадан. Останки от зидове по тия места са се срещали докъм Освобождението. Селището не ще да е било малко, за да има нужда от своя църквица, но тъкмо присъствието на турци в околността е принудило нейните майстори да я съградят като катакомба, полузаровена в земята. Старата черквица в Мала Църква, недалече от водо-слива на Леви и Черни Искър, със запазени и до днес стенописи от XVII век, цялата стърчи над земята, понеже турци изобщо не са се поселвали в долината на Черни Искър. С други думи, дори да приемем Бельо като основател на днешния Самоков с неговото някогашно поселище над града, трябва да отнесем построяването на църквицата в годините непосредствено подир завладяването на тия места от турците.

Пък и турските историци не споменават Самоков, като описват сраженията с българи и турци но тия места или страховитата битка между Муса и Мехмед — двамината сина на султан Баязид, които си оспорвали бащиното наследство. Местността край днешния град, изглежда, е била завладяна на два пъти — веднъж в 1371 и втори път в 1382 година. Затова и хрисовулът на Иван Шишман за правдините на Рилския манастир е датиран от 1378 година. Ала в него не се споменава за Самоков. Не споменават и историците, описвайки боя между Муса и Мехмед, станал току под града, някъде към Чамурлия, и то чак към 1413 година. Поселището на Бельо край самоковите ще да е било или неизвестно, или по-маловажно от Чамурлия, доскоро Шишманово, сега залято от водите на пасарелския язовир. Възможно е околните жители да са го наричали Самоково. Ала нито старите пътешественици през нашите земи, нито църковните хроники не споменават селище с подобно име през XIV и XV век. Не се говори за него и във фермана на султан Баязид II от 1508 година, с който той подарява цяла Рила и околните селища на великия везир Кара Мустафа паша.

За тоя нов, чисто работнически град, изникнал край самоковите за желязо по десния бряг на Искъра сред днешното самоковско поле, се споменава за първи път едва през тридесетте години на XVI век, когато чуждестранни пътешественици отбелязват престоя си в града или казват нещо за него. Бенедикт Курипешич например разказва как в деня на отпътуването си от Самоков през януари 1531 година срещнал много християни, оковани в железни вериги. Тъй непокорните българи са били за-ставяни насила да плавят руда и да горат дървени въглища за маданите, обсебени от турците. Новите собственици са се поселили сред полето, далеч от пушеците на видните и неприятното ехтете на маданските чукове. Край техните конаци постепенно са изниквали и къщур-ките на българите-работници. Тъй, неусетно, Бельовото поселище се е смъквало до днешния град. Накрая то съвсем изчезнало. Останал споменът за него. Ала навярно тъкмо то ще е дало името на новия град. Към 1575 година Самоков е вече казалийски център, или околийски град в софийския санджак. През XVII век, както бележи хаджи Калфа, в него има и съдилище. Едва към средата на XIX век Самоков става окръжен град, или санджакски център, който обхващал каазите Горла Джумая, Дупница, Знеполе и нахиите Ихтиман и Разлог. А само-ковската епархия се е простирала едва ли не от Тракия до Бяло море.

Читать дальше