Асен Тодоров - „Геният на разговора“ и неговото писмено наследство

Много по-съществен е обаче един друг факт. В основните си произведения художникът Уайлд влиза в остро противоречие с теоретика Уайлд. Теоретикът отрича връзката между изкуство и действителност, между изкуство и морал, но и действителността, и моралът нахлуват властно в творбите му. Достатъчно е да се обърнем към „Портретът на Дориан Грей“. Според самия Уайлд романът е бил „надраскан“ за няколко дни, защото е искал да отговори на предизвикателството на един свой приятел, който твърдял, че Уайлд не може да пише романи. На това, разбира се, е трудно да се вярва. Не само поради естественото съмнение в подобни „експлозивни“ изявления на Уайлд, но и защото дори най-повърхностният поглед към романа подсказва далеч по-големи авторски амбиции. Обстоятелството дали романът е бил написан за няколко дни може да интересува преди всичко феноменолозите.

„Портретът на Дориан Грей“ има други стойности, извънредно важни за разбирането на сложната, противоречива творческа природа на Уайлд. Замислен като апология на красотата и наслаждението, противопоставени на истината и морала, романът неочаквано — може би и за своя автор — завършва с краха на главния герой. Този крах може да се тълкува многопосочно. „Битката“ между лорд Хенри Уотън и художника Базил Холуърд за душата на Дориан Грей завършва всъщност на ничия земя. Дориан възприема почти тотално философията на лорд Хенри, утвърждаваща неограничения с нищо култ към наслаждението. В много от сентенциите на лорд Хенри, в отделни негови реплики могат да се открият многократно изказвани мисли на Уайлд, пръснати из есетата му или често влагани в устата на негови любимци от комедиите. Би могло да се очаква, че финалът на романа ще бъде тържество на тези идеи, пълна победа над всякакви скрупули в името на радостта от живота. Известно е, че не е така. Известно е също, че никой още не е дешифрирал убедително този финал. Защото, ако е очевидно, че философията на наслаждението, възприета от Дориан, търпи крушение, никак не сме сигурни дали победата е на страната на морала и дали възвърнатата първоначална красота на портрета, нарисуван от Базил Холуърд, не е победа изобщо на красотата над тленното, над суетите и жалките „земни радости“, дали не е тържество на изкуството над природата.

Този многозначен финал на може би най-важното, ключовото произведение на Уайлд заличава категорично много от неговите естетически императиви. И в същото време ни кара да мислим, че майсторът на избирането на подходящо цвете за бутониерата е имал твърде диалектично отношение към живота. Защото „Портретът на Дориан Грей“ в никакъв случай не може да се вмести в понятието „интелектуален роман“, нито в категорията на схематичните, тезисни творби, с които авторите им искат на всяка цена да ни поучат или да ни кажат нещо много важно.

Уайлд, теоретикът на изкуството, многократно се опровергава и чрез собствените си комедии. Неизменното присъствие в тях на един умен циник, който едва сдържа търпението си да залее своите партньори и зрители с нови остроумия, отново ни напомня за оня Уайлд, когото познаваме от теоретическите му работи, от съжденията му за действителност и изкуство. Тук обаче по-определено и по-недвусмислено, отколкото в „Портретът на Дориан Грей“, аморалността, несправедливостта, грубият егоизъм и безотговорният по отношение на чуждата съдба стремеж към наслаждение търпят пълно и безусловно поражение.

Това може да се обясни и с някои специфични черти на драматургията на Уайлд. Въпреки че използува известни формални похвати на модерната по негово време в Англия френска драма от втората половина на века, Уайлд тръгва по съвсем други пътища и заедно с Шоу полага основите на едно истинско възраждане на позалинелия английски театър.

Без да се отказва от интригата и от възможностите, които тя предлага за създаване на напрежение в развитието на действието, Уайлд отделя много внимание и на изграждането на характерите на основните си герои и именно чрез тях постига едно по-реалистично отражение на своето съвремие. В този смисъл четирите основни драматически произведения на Уайлд, три от които са включени в този сборник, с основание се определят още по негово време като комедии на нравите. Разбира се, по отношение на персонажа си и мястото на действие Уайлд не излиза от затворения кръг на своята среда — средата, която той така добре познава. Но въпреки „салонния“, както пишат някои критици, характер на неговите пиеси, те са убедителен и непреходен (вече от години комедиите на Уайлд не слизат от сцените на десетки театри в света) художествен документ за морала на едно общество — поточно, на неговата върхушка, превърнала лицемерието в удобна маска за своите пороци. Художникът и тук постига победа над теоретика.