Асен Тодоров - „Геният на разговора“ и неговото писмено наследство

Споменах за оформяне на собствени възгледи, но при Уайлд не може и да става дума за стройна система от философски и естетически принципи, за тяхното последователно поддържане и отстояване и най-малко за единство между теоретически постулати и художествена практика. Самият Уайлд никога не се е стремял към подобна последователност. И никак не се е смущавал, че ефектният парадокс, изказан днес и посрещнат с възторжени възклицания или със сдържано свиване на рамене, изцяло противоречи на не по-малко ефектния вчерашен парадокс, посрещнат, макар и в друг салон, със същата реакция. Защото за него винаги са били по-важни и — най-вече по-примамливи — находката, щастливото хрумване, неочакваната възможност да съпостави двете крайни точки на една и съща мисъл (а това не е ли люлката на парадокса?) и така да срази противника в спора или осенен от щастлива идея, да сътвори някои от ония свои устни шедьоври, за които се пишат и разказват легенди. От гледна точка на днешните, пък и не само на днешните разбирания за творческа дейност това е безсмислено пропиляване на творческа енергия. Уайлд обаче е считал, че няма по-добър начин за себеосъществяване. Повече от всичко го е вълнувала възможността да изкаже незабавно преценката си по повод на една традиционна или псевдомодна сентенция, да сподели спонтанно уловения в мига образ, да се наслади сега, днес, тази вечер, в този салон и сред тази публика на ефекта от своето слово. „Геният на разговора“ (няма да цитирам всички определения на неговия неповторим талант на събеседник) не е имал търпение да дочаква отпечатването на своите бляскави словосъчетания, писменото овеществяване на великолепните си хрумвания, окончателната като текст форма на поетическите си видения.

И все пак Уайлд е оставил богато и като обем писмено творчество. Достатъчно богато, за да стане и приживе, и след смъртта му обект на възторжено преклонение и на рязко отрицание. Сега, когато от неговата смърт ни делят вече осем десетилетия, белязани със събития, довели до коренни социални, политически и идеологически промени в живота на милиони хора, десетилетия, наситени с процеси, които измениха съзнанието и естетическите критерии на огромна част от човечеството, не е трудно да разберем причините и за приемането, и за отхвърлянето на Уайлд както по време на неговия кратък живот, така и в годините след смъртта му.

Всепризнат лидер на естетизма в английската литература от края на столетието, силно повлиян не само от теориите на Ръскин, но и от произведенията на най-ярките представители на френския символизъм, Уайлд още приживе става прицел на остри критики от страна на представителите на традиционната литература. Негови критици са и сторонниците на реализма, и най-агресивните идеолози и апологети на пуританизма на викторианска Англия. Върху него се нахвърлят хора, които или не са способни да възприемат, или не искат да възприемат мисълта за неудържимо нагряващата криза на социалните, етическите н естетическите основи на английското буржоазно-капиталистическо общество.

Увлечени от блясъка на уайлдовското слово, не бива да приемаме този arbiter elegantiarum на своето време, този виртуозен въплътител в слово на неизтощимото ирландско въображение за „съзнателен“ борец срещу викторианския обществен строй. Той ненавижда материалните и духовни устои на обществото, гаври се почти неприкрито — и в живота, и в творчеството си — с най-видните му представители, но изкован от противоречия, не е способен за каквато и да е категорична ориентация на литературно-обществената си дейност. И ако съдим само по теоретическите му възгледи за изкуството, лесно бихме застанали на страната на някои от неговите критици. Формулите на Уайлд за отсъствие на всякаква връзка между изкуство и действителност, между изкуство и морал днес дори не подлежат на обсъждане — тяхната несъстоятелност не се нуждае от доказателства. Но когато добросъвестно се опитаме да надникнем в изходните позиции на тази естетика, веднага ще разберем, че тя е плод на отдавна назрялата криза на обществото, на отрицанието на неговите стойности, на спонтанното осъзнаване на неизбежния крах и на социалните, и на етическите основи на съвременните му структури. Така разбирани, щедро разпилените парадокси на Уайлд — и в писаното, и в неписаното му творчество — са не само язвителни „критически бележки“ към представителите на определени слоеве на обществото, но и цялостно отхвърляне на добродетелите на викторианска Англия.